Последната среща на "Уембли" между Ливърпул и Евертън беше много по-различно мърсисайдско дерби от тези, които двата тима бяха изиграли на националния стадион в северен Лондон преди това, но в крайна сметка приключи с познат резултат.
Градските съперниците се бяха срещали на стария "Уембли" пет пъти през 80-те години на миналия век.
Въпреки че имаше две равенства (0:0 във финала за Купата на лигата през 1984 г., след което Ливърпул триумфира с 1:0 в преиграването на "Мейн Роуд" и 1:1 за Чарити шийлд през 1986 г.); плюс победа на Евертън (1:0 за Суперкупата през 1984 г. благодарение на автогол на Брус Гробелаар), когато наистина имаше значение (3:1 и 3:2 във финалите за ФА къп през 1986 и 1989 г.), "червените" ликуваха.
Отново такъв се оказа случаят, когато градските съперници за първи път се изправиха един срещу друг на новия национален стадион на 14 април 2012 г. в полуфинал за Купата, който Ливърпул спечели с 2:1. Но Кени Далглиш и момчетата му трябваше да изстрадат победата си.
Прокобата за Евертън на "Анфийлд" най-накрая падна през февруари тази година, когато отборът на Карло Анчелоти победи с 2:0 пред празни трибуни, но през 2012-а вече бяха изминали повече от дузина години от гола на победата на Кевин Кембъл пред "Коп" през 1999-а.
Но на "Гудисън" под ръководството на Дейвид Мойс "карамелите" имаха и добри моменти.
Както през 2004-та, когато с гол на Лий Карсли победиха с 1:0 и през пролетта на следващата година завършиха четвърти, изпреварвайки тима на Рафа Бенитес, вдигнал трофея от Шампионската лига. Както и онова 3:0 от септември 2006-а - най-убедителната победа за Евертън от 42 години. Да не пропуснем и попадението на Дан Гослинг в продълженията в предишната им среща, осигурила на "карамелите" финал за ФА къп, както и 2:0 през 2010-а - първият мач на живо на новите собственици на "червените" Джон Хенри и Том Вернер.
Но когато през 2012-а дойде време за нов мач на "Уембли", бяха изминали 10 години под ръководството на Мойс без спечелен трофей от Евертън. Шотландецът получаваше голямо признание за работата, която вършеше, но липсата на успехи много му тежеше. А мачът с Ливърпул в Северен Лондон можеше да отвори път към така жадуваната купа. Още повече, че "червените" бяха в криза и колкото и невероятно да ви звучи, Евертън беше фаворитът в това дерби.
Тимът на Кени Далглиш пристигна на "Уембли" без победа във Висшата лига от повече от месец - по ирония на съдбата от хеттрика от дузпи на Стивън Джерард за 3:0 в градското дерби на "Анфийлд" на 13 март.
Този резултат бе последван от пет поредни загуби, докато Евертън нямаше поражение в предишните си четири мача след три победи и "хикс". За битката на "Уембли" пък бе загрял със страхотно 4:0 над Съндърланд на Великден.
Само 48 часа преди дербито Ливърпул бе разтресен от напускането на футболния директор Деймиън Комоли, а Далглиш бе принуден да пусне третия си вратар Брад Джоунс заради наказания на Пепе Рейна и Дони, получили червени картони в предишните две гостувания на "червените".
Легендата на Ливърпул Джейми Карагър си спомня "пеперудите в корема", когато заедно с останалите си съотборници тръгват за столицата.
"За мен това беше като финал. Може да не е това, което феновете ни искат да чуят, но не ставаше въпрос само за това да стигнем до финала, а и да спрем Евертън. Никога няма да забравя последния сигнал на този двубой, това беше облекчение. Това беше може би единственият път, в който бях невероятно нервен в дербито. Вероятно съперникът беше най-добрият, срещу когото бях играл през годините. Спомням си Лондон в петъка преди мача. Навсякъде беше пълно с евертънци. Във всеки пъб, покрай който минехме, бяха опънали сините си знамена. Беше ме много страх да не загубим този мач."
След по-малко от половин час изглеждаше, че ще се случи точно това. Намиращият се в страхотна форма Никица Йелавич даде аванс на "карамелите" в 24-тата минута.
Хърватинът успя да се разпише след ужасяващо неразбирателство в защитата между Даниел Агер и самия Карагър, но развоят на срещата се обърна от още по-ужасна индивидуална грешка след почивката.
Влизайки в огромната съблекалня на полувремето, Карагър признава, че се е страхувал от най-лошото, въпреки че се опитвал да не му личи и да надъха съотборниците си.
"Изглеждахме толкова зле през първото полувреме. В съблекалнята се чувстваше, че няма вяра у нас. Правех обичайното за такива ситуации, а Кени също каза няколко думи, но имахме много момчета, които не бяха изпитвали тези неща преди. Бяха малко като зайци пред светлините на фарове. Казах им: "Това е Евертън! Ако вкараме един, ще стане така, както винаги става." Обикновено, когато казваш това, имаш чувството, че влияеш на останалите. Този път обаче не бях сигурен дали посланието ми е достигнало до тях. Всички изглеждаха уплашени."
Страховете на "червените" обаче започнаха да се успокояват в 62-рата минута, когато Луис Суарес пресече връщане на Силвен Дистен към Тим Хауърд и не се нуждаеше от втора покана, за да го простреля.
Тази грешка съкруши французина, който след последния съдийски сигнал се свлече на тревата, а след това се извини на останалите по трибуните фенове на Евертън. "Поемам пълната отговорност - каза той. - Грешката ми ни попречи да достигнем до финала."
Мойс пък коментира: "Той наистина е сломен. Силвен е опитен играч, който е печелил този трофей с Портсмут и знае за какво става въпрос. Но той винаги се е представял страхотно за нас и сме заедно в това, което се случи. Грешката даде тласък на Ливърпул. Знаех, че това ще бъде труден мач и мислех, че можем да го спечелим. Толкова отчаяно искахме да стигнем до финала заради привържениците ни."
Изглеждаше, че дербито върви към продължения, но само три минути преди края Анди Керъл вкара странен гол със задната част на главата си след центриране от фаул.
"Това е най-великото чувство - каза той след последния сигнал. - Имах няколко шанса и вероятно трябваше да вкарам по-рано, но продължих напред. Получих доста критики в последно време, но вярвам в себе си."
В крайна сметка Ливърпул не успя да спечели трофея след загуба от Челси с 1:2.
Поражението на финала се оказа последният мач на Далглиш и началото на края за Керъл, който записа само две участия при новия мениджър Брендън Роджърс, преди да отиде в Уест Хем.
Голът му срещу Евертън обаче остава във фолклора завинаги. А за Карагър попадението оправдава всяко пени от платените за нападателя 35 млн. паунда.
"Този гол напълно си струва 35-те милиона за Анди и ще бъде помнен вечно", убеден е бившият бранител.
