Експлозията на ядрен реактор в атомната електроцентрала в Чернобил на 26 април 1986 г. е една от най-големите трагедии в историята на Съветския съюз. Аварията засяга целия свят, но най-силно - хората, които живеят в близост до централата. Сред тези, за които Чернобил не е просто исторически факт, са и семействата на някои суперзвезди от спорта.
Една от тях е Мария Шарапова, която се ражда по-малко от година след бедствието, и чиито родители бягат в Сибир, футболният треньор Виктор Гончаренко, чийто баща участва пряко в овладяването на аварията, легендата Андрий Шевченко, който живее близо до атомната електроцентрала, и параолимпийската шампионка Оксана Мастър, която е в утробата на майка си преди 36 години.
Имам голям късмет, че съм жива и здрава
"Майка ми е била бременна с мен, когато избухва атомната електроцентрала в Чернобил, разположена на 30 километра от мястото, където живеехме. Когато си спомням случилото се, си мисля: "О, Боже, това просто не е истина!" Щастлива съм, че не ме засегна - казва Шарапова. - Но много хора не успяха да избягат. Много пострадаха, загинаха. Просто е ужасно да се мисли за това. Имам голям късмет, че съм жива и здрава. Мама е пиела от водата и е ядяла плодове и зеленчуци и след моето зачеване. Имам роднини, които бяха засегнати сериозно от това бедствие."
Шарапова - шеговито или сериозно - пише в автобиографията си, че високият ѝ ръст на фона на ниските ѝ родители може да е резултат на вътреутробното излагане на радиация. Нищо чудно. Въпреки че родителите ѝ са сериозно загрижени, че аварията в атомната електроцентрала в Чернобил ще засегне здравето на бъдещата им дъщеря и правят всичко възможно да избегнат това. Именно желанието да напуснат отровения регион е причината за тяхното отпътуване от Гомелска област в Беларус. Първо отиват в сибирския град Няган, а след това в Сочи. И точно в черноморския курорт Шарапова за първи път хваща тенис ракета.
Дали страховете на родителите на Мария са били основателни, е трудно да се каже. Веднага след аварията, поради липса на информация, в СССР се разпространяват какви ли не слухове относно последствията от излагането на радиация. Хората се страхуват от дъжда и не консумират плодове и зеленчуци. В някои случаи страховете са оправдани, в други са резултат от нелепи предразсъдъци. Факт е, че здравето на немалко хора, живеещи в района на инцидента, почти не е засегнато. Другите обаче са значително повече.
Очаквах, че след излагане на радиация ще имам някакви суперсили
"Родена съм в Украйна през 1989 г. - разказва параолимпийската шампионка Оксана Мастър. - Никой не може да каже със сигурност дали това, което ми се случва, е в резултат от естествена мутация или следствие от аварията в Чернобил, след която майка ми е била изложена на радиация и е яла заразена храна. Но при раждането ми се установяват сериозни дефекти на крайниците и вътрешните ми органи. Родена съм с шест пръста на всеки крак, пет ципести пръста на всяка ръка и без палци. Левият ми крак е много по-къс от десния и на двата крака липсват важни кости. Лявото ми коляно беше усукано в S-образна форма."
Според Оксана родителите ѝ веднага я изоставят, тъй като се нуждае от постоянна медицинска помощ. През първите седем години от живота си момичето сменя три сиропиталища, където гладува и е подложена на тормоз, докато не е осиновена от американци. В САЩ лекарите ампутират и двата ѝ крака - левия на девет, а десния - на 14. Правят ѝ и няколко пластични операции на двете ръце. Според лекарите, ако момичето е било останало в Украйна, е нямало да доживее до 10 години. "Като дете често се завивах презглава и под завивките гледах дали тялото ми не свети. Вярвах, че след излагането на радиацията ще развия някакви суперсили", спомня си спортистката, която достига големи висоти в параолимпийските ски, биатлона, гребането и колоезденето.
Училищата затвориха незабавно
Легендарният украински футболист Андрий Шевченко е роден в село Дворковщина, Киевска област. "Когато Чернобил избухна, съветският режим запази всичко в тайна. Но баща ми знаеше какво се случва, защото беше военен. Той донесе у дома специално устройство, което измерваше радиацията. Играех футбол на игрището, когато качих топката върху покрива на една сграда. Качих се и горе имаше още шест-седем топки. Занесох три от тях вкъщи, а приятелите ми взеха останалите. Когато се прибрах, татко взе топката и я тества за радиация. Трябваше да я хвърлим в печката. Бях на десет години. Забавлявах се като луд, играех футбол навсякъде, занимавах се с всякакъв вид спорт. Заведоха ме в академията на Динамо Киев, където усетих, че започвам да изживявам мечтата си.
Тогава избухна четвъртият реактор на атомната електроцентрала в Чернобил и всички бяхме отведени. Училищата затвориха незабавно. Пристигаха автобуси от целия СССР, които товареха деца от 6 до 15 години и ги откарваха. Озовах се сам - първо на Азовско, а след това на Черно море. На 1500 километра от дома. Но до ден-днешен не усещам болка заради това. Чувствах се като във филм, изживях това преживяване като пътешествие. Бях дете. Животът в СССР не беше лош. Всичко беше едно и също за всички. Навсякъде има много училища и спортни школи. Беше затворена държава, което затваряше и хората."
По възглавницата на татко имаше петна от кръв
Футболният треньор Виктор Гончаренко е на девет години по време на аварията в атомната електроцентрала. Най-яркият му спомен от онези дни е първомайската манифестация, на която хората от околностите на Чернобил са задължени да присъстват, въпреки опасността от заразяване. "Хората вееха червени знамена. Шушукаха си, че нещо се е случило. Спомням си добре това чувство на безпокойство у тях - разказва Гончаренко. - Пристигна един съсед и започна да плаче: "Всички ще умрем. Нещо е избухнало." Взимам си колелото и газ към нас, а около мен облак прах. Нахлувам у дома, а мама боядисва вратите. "Мамо, всички ще умрем", крещя аз, а тя: "Стига глупости, ела да ми помогнеш." В един момент обаче настана истинска паника. Половината град, в който живеех - Хойники - беше изравнен със земята. Беше на 70 километра от Чернобил.
Баща ми почина от радиацията. През първите три седмици той пътуваше до изолираната зона и се прибираше у дома. Година-две по-късно разви цироза на черния дроб. Той беше инженер. След смъртта му, майка ми получаваше пенсия, докато със сестра ми не станахме пълнолетни. Помня добре радиоактивния облак и ми е ясно какво се случи с татко, макар че тогава той може и да не го е осъзнавал напълно. Връщаше се и лягаше, а по възглавницата оставаха петна от кръв."
