Когато Дидие Дешан изведе Франция във финала на Мондиал 2022 срещу Аржентина, той беше на прага на едно лично постижение за историята.
Френският селекционер можеше да стане едва вторият треньор във футбола, който успява да защити световната си титла. Малко обаче не му достигна да го направи и рекордьорът остава само един - славният италианец Виторио Поцо, осъществил своята революция в едни съвсем други футболни години.
Само две страни са успявали да спечелят две поредни световни купи и това са Италия (1934 и 1938) и Бразилия (1958 и 1962). При "селесао" обаче селекционерите се сменят между двете първенства.
Поцо пък прекарва цели 4 периода в "скуадра адзура", като последния от тях трае 19 години, а приносът му към футболната игра не се изчерпва с двата триумфа на Мондиали.
Наричан Стария майстор (Il Vecchio Maestro) в треньорските среди, той е считан за визионер и е един от създателите на тактическата формация "методо" - ранен вариант на съвременното 4-3-3.
Но въпреки постиженията си - и макар че е спряган за един от най-великите треньори - неговата история рядко се припомня. И за това си има причина.
Просто му се пада да работи във времена, с които днес нито италианската федерация, нито ФИФА искат да бъдат свързвани. 30-те години на миналия век са твърде тясно обвързани с фашизма и крайнодесните политики, а противно на някои наивни твърдения, футболът няма как да бъде отделен от политиката.
Поцо застава начело на националния отбор още за Олимпийските игри през 1912 г., преди фашистите да вземат властта на Ботуша, но големите си успехи постига по време на диктатурата на Бенито Мусолини.
Днес можете да видите четирите звезди на екипите на италианските национали, символизиращи квартета световни титли на "скуадрата", но около първите две от тях все още витае напрежение.
Виторио Поцо щеше да е много по-тачен в съвременността, ако беше спечелил онези титли при други политически условия. Но така или иначе, те си остават във футболната история.
Фигурата на треньора е оспорвана, защото той никога не се опълчва на режима, макар че не е фашист по убеждения и никога не е членувал в Националната фашистка партия.
Говорим обаче за човек, който страни от политиката като цяло и просто прави необходимото, за да оцелее, да работи и да се развива във футбола под тогавашния режим.
Мусолини и правителството му бързо осъзнават важността на футбола, след като достигат до властта през 1922 г.
През времето на фашизма се наливат много пари във футболната игра с ясна цел: успехи на международната сцена.
Серия "А" е реорганизирана през 1929 г., за да се създаде по-силна конкуренция и да се подготвят футболисти на топ ниво. Генералът от фашистката милиция Джорджо Вакаро е инсталиран за глава на Италианската футболна федерация, но лицето на националния отбор безспорно е Виторио Поцо.
Италия е домакин на Световното първенство през 1934 г. и за властта е ключово тимът да стане световен шампион, като по този начин затвърди националистическите ценности на режима и се представи пред целия свят като модерна и успешна нация.
За романтично настроените, титлата от 1934-та е резултат от тактическия подход на Поцо и отдадената подкрепа, която италианците получават от трибуните.
Съществуват обаче и слухове за нечестни методи и срещи на Мусолини със съдиите във вечерите преди мачовете на домакина.
Безспорни доказателства за корупция не се появяват, въпреки че опоненти на Италия се оплакват от реферски отсъждания, а швейцарският арбитър Рене Мерсет даже е изключен от собствената си футболна асоциация - след твърденията за твърде спорни негови решения при напеченото преиграване на четвъртфинала Италия - Испания.
Все пак няма съмнение, че тактическата изобретателност на Виторио Поцо изиграва своята роля.
"Адзурите" допускат само три гола в пет мача, което за тогавашната висока резултатност във футбола е забележително.
Схемата на треньора с четирима защитници и дефанзивен халф пред тях дава сигурност на отбора срещу популярната за онези времена система 2-3-5. Зараждат се основите на катеначото, а опорният халф пред защитата е типичен "разбивач" с основна роля в дефанзивен план.
Поцо е изпреварил времето си и в друго отношение, тъй като държи да има пълен контрол върху избора на играчи за националния тим. Днес това е най-нормалното нещо на света, но тогава много национални селекции са подбирани от назначени за целта комисии. Поцо изтъква, че шансът за успех е най-голям, когато треньорът носи цялата отговорност.
Това означава и че наставникът получава правото да повика в състава си родени извън Италия играчи с италианско потекло.
Така част от "скуадрата" стават Луис Монти (играл за Аржентина във финала на първото Световно от 1930-а) и Раймундо Орси (друг бивш национал на Аржентина, който се разписва при победата с 2:1 над Чехословакия във финала през 1934-та).
През фашисткия режим такъв подход не е особено популярен, но при перспективите за по-силен национален тим, босовете позволяват на Поцо да разшири възможностите за селекция и да реализира идеите си.
Обновеният състав на селекционера е отлично организиран, подхожда към мачовете като към битки и не се спира пред нищо в името на победата. Поцо въвежда тренировъчните лагери, а в тях се проповядват силно националистически послания и играчите са третирани почти като войници.
След като световната титла е спечелена на домашна почва, Виторио Поцо продължава да развива подхода си и извежда Италия до триумф на Олимпийските игри в Берлин през 1936 г., както и на следващото Световно първенство във Франция.
В началото на Мондиал 1938 идва може би най-спорната постъпка на Поцо.
Първият мач на италианците е срещу Норвегия в Марсилия и когато излизат на терена, шампионите са подложени на обиди и мощни освирквания. Сред 22-те хиляди зрители на стадиона има около 3000 италианци антифашисти, които са избягали от режима и държат да покажат какво мислят за Мусолини и управлението му.
Докато отборите са представяни, футболистите на Италия правят обичайния си фашистки поздрав с вдигната ръка по време на освиркванията. Виторио Поцо чувства, че реакцията на публиката може да сломи футболистите му и затова им нарежда да вдигнат втори път ръце и да задържат фашисткия жест, докато стадионът замлъкне.
Така треньорът смята, че отборът му ще отговори на предизвикателството. Играчите остават с вдигнати ръце и по време на химните.
"Нашите футболисти въобще не са си мечтали да превръщат този мач в нещо политическо, но фашисткият поздрав е официалният флаг в този момент, той е нещо като церемония и те трябва да покажат вярност към него", обяснява после Поцо.
"Аз имам своите собствени разбирания, но и знам какъв е моят дълг. Опитът да ни сплашат не беше успешен".
На четвъртфинала Италия среща домакините от Франция в сблъсък с още по-голямо политическо напрежение и показва класата си, а капитанът Джузепе Меаца е с основна роля за успеха с 3:1.
Меаца отбелязва и победния гол от дузпа срещу Бразилия на полуфинала, а после асистира два пъти за 4:2 над Унгария на финала.
Значимостта на втората поредна световна титла не е убягнала на властите в Италия и легендата гласи, че в навечерието на финала Мусолини изпраща телеграма до отбора с текст "Победете или умрете".
С втория пореден триумф завършва историята на Виторио Поцо на световни първенства. Избухването на Втората световна война отлага следващия Мондиал чак за 1950 г., когато Поцо вече е прогонен от италианския футбол заради връзката си с вече падналото фашистко правителство.
Треньорът се превръща в уважаван журналист в родината си и отразява националния тим в популярния вестник La Stampa, но никога не се завръща към професията, в която е най-силен.
Макар че е свързан с толкова противоречива част от историята на Италия и Европа, той си остава безспорен авторитет в треньорството.
И няма кой да отнеме легендарния му статут - а 84 години по-късно не се е намерил и човек, който да повтори постижението му.
