Във време, когато целият новинарски поток е свързан с различните конфликти около нас, едва ли са много хората, на които им се гледа поредната продукция на тема "Война".
Особено ако действието се развива в обсаден град, подложен на постоянни бомбардировки, а цивилните са държани в капан, без да имат възможност да се евакуират в безопасност.
Да, историята по случайност малко напомня на някои съвременни събития и това може би е добре, тъй като сега повече от всякога имаме нужда от разкази за доброто и надеждата.
Попаднах случайно на новия All The Light We Cannot See ("Светлината, която не виждаме") по Netflix и го изгледах почти на един дъх, без да съм чел преди това едноименния бестселър, награден с "Пулицър", на писателя Антъни Доер.
Затова и мога да коментирам сериала единствено и само от гледна точка на неговите конкретни достойнства и слабости като филмова продукция, а не доколко представлява успешна адаптация по роман.
Голяма част от действието на четирите епизода от минисериала се развива по време на Втората световна война в окупираното от нацисти живописно френско градче Сен Мало, малко преди то да бъде освободено от американската армия през септември 1944 година.
Главните герои са незрящото френско момиче Мари-Лор (Ариа Миа Лоберти), което излъчва от своя дом забранени радиопредавания, и немският войник Вернер Пфениг (Луис Хофман), който е натоварен със задачата да я открие.
Историята постоянно прескача напред и назад във времето, за да ни покаже по какъв начин двамата са се озовали в обсаденото градче.
Мари и нейният баща Даниел (Марк Ръфало), ключар в музей, са избягали от Париж, за да потърсят убежище при чудатия чичо Етиен (Хю Лори) и да скрият от нацистите безценен, но прокълнат диамант.
От своя страна младият Вернер е израснал в сиропиталище и е вербуван от нацистите заради своите изключителни умения за работа с радиотехника. Участвал е в ужасите на Източния фронт, за да се окаже в един момент в окупирана Франция.
Макар и да израстват в различни държави и да не се познават, двамата младежи се оказват неразривно свързани през радиото, тъй като през целия си живот са слушали вдъхновяващите радиопредавания на мъж, наричащ себе си Професора.
Преди всичко "Светлината, която не виждаме" не бива да бъде разглеждан от гледна точка на пълна историческа достоверност.
Това е по-скоро романтична история за борбата между доброто и злото в класическия стил на приказките, където още от началото разбираш кой е добрият и кой е лошият.
Няма вълшебства и магьосници, но имаме нещо като Рапунцел, затворена в своя таван, нейният спасител, преследван от собствените си вътрешни демони и желание да изкупи греховете си, както и самото олицетворение на злото под формата на офицер от Гестапо (Ларс Айдингер), тръгнал на лов за прокълнат диамант с вероятно свръхестествени свойства.
Играта на всички актьори е особено убедителна. Особено впечатление прави Хю Лори, който доказва, че може да бъде не само д-р Хаус, но и харизматичен авторитет със свои собствени страхове и противоречия, който също има нужда от подкрепа и вдъхновение.
Айдингер също е на ниво в представянето на отчаяния до пълно безумие и готов на абсолютно всичко Райнхолд фон Румпел, а Марк Ръфало не пести усилия в представянето на баща с огромно чувство на вина за слепотата на своята дъщеря.
Именно тук е и един от особено силните моменти.
Ариа Лоберти, подобно на своята героиня, е също незряща. Това е буквално първата роля в кариерата на младата актриса и начинът, по който изнася тежестта на участието си, е впечатляващо убедителен.
Двамата шоурънъри Шон Леви и Стивън Найт - съответно сценарист и режисьор на продукцията - рискуват с включването на незрящ и абсолютно неопитен актьор, но в случая този залог се отплаща. По всичко изглежда, че са открили нов талант в лицето на Ариа Лоберти.
В добавка към добрия каст и отличната игра могат да се кажат само хубави думи относно визуалното представяне на филма, работата с декорите, костюмите и специалните ефекти.
Всичко изглежда напълно автентично за времето си и определено си личи, че тук са вложени немалко добре похарчени средства.
Оттук нататък обаче започват проблемите.
Определено не на място изглежда почти изцяло английският диалог. Това е странно решение за Netflix, където през последните години се появиха много успешни продукции на различни езици.
Вярно е, че английският позволява в проекта да се включат звезди като Ръфало и Лори, но на моменти наистина е странно при цялата невероятна визуална обстановка и автентичност да имаме французи с американско произношение и немски актьори в немски роли, които не обелват и дума на родния си език.
Това щеше да бъде бял кахър, ако структурата на сюжета не бе хаотична, объркана и претупана, докато прескача напред-назад във времето.
В същото време някак си успява да бъде изцяло предвидима и рядко поднася изненади.
Видимо изглежда, че четири епизода не са достатъчни, за да се екранизира роман от 464 страници на български. Твърде малко време е отделено за изграждане на персонажите, които на моменти изглеждат плоски и недоразказани.
Например героят на Хю Лори е централен, има сериозна и особено интересна собствена история, но за жалост получаваме твърде малко от нея. Същото важи и за офицерът от Гестапо, за когото разбираме единствено и само, че е неизличимо болен.
Просто не остава време за изграждане на важните персонажи. Да не говорим пък за сякаш извадените от "Индиана Джоунс" останали фигури на нацистки офицери, които изглеждат по-скоро като карикатури за пълнеж, отколкото като нещо по-смислено.
Със сигурност All The Light We Cannot See щеше да бъде далеч по-добре с още няколко епизода, които да разгърнат в пълен мащаб историята с повече дълбочина на нейните различни герои.
Вместо това историята изглежда неразказана и "сдъвкана" набързо, а важните послания и емоцията често се губят.
ПРИСЪДАТА НИ ЗА ALL THE LIGHT WE CANNOT SEE: 3 от 5 кафенца
