Вървяла си Червената шапчица из гората и беряла цветя. Изведнъж видяла трима души да се задават срещу нея по пътеката. "Кои сте вие?", попитала ги тя. "Ние сме Седемте джуджета", гласял отговорът. "А защо сте само трима?", учудила се Червената шапчица. "Ами няма хора", вдигнали рамене Седемте джуджета.
Така е и България в спорта. Вярваме си, че сме велика спортна нация, но нямаме... спорт.
Пълним залите, но нямаме... фенове. Имаме хора, които отиват на трибуната да се щракнат за фейса, да повеят знаме, да се просълзят на химна или да се поразкършат на 6-секундни фрагменти от деведесетарски хитчета. Но хора, които са в залата заради спорта - ами (почти) няма.
Поставихме световен рекорд (по шефа на МОК Томас Бах) с организирането на три световни първенства в олимпийски спортове по едно и също време. Супер - ако си като него у нас за три дни, ще решиш, че България е сред най-спортните нации в света. Горчивата истина е, че нито толкова ни е грижа за спорта, нито спортуваме.
Защото спортна нация значи спортуваща нация. Останалото е сеир и пиар - за социалните мрежи и сутрешните блокове. А там, вярно, сме световна сила.
Заобикаляме въпроса колко е виновна държавата - заради дебелашкото тупане в гърдите, че сме велики организатори (във всякакъв смисъл), заради избирателното финансиране на правилните спортни федерации, заради стадионите за милиони в обезлюдени села, заради откровения пи(а)р по време на чума (пак във всякакъв смисъл). Темата е дълга и дъвкана до втръсване.
Проблемът (за съжаление) не е само в държавата. Феновете, които не спират да "пръскат по шевовете" Двореца във Варна и Арената в София тези дни са непредставителна извадка.
Не ни разбирайте погрешно - самите те не са виновни. Хората си искат патриотичната доза, трябва им позаглаждане на националното самочувствие - така са решили, така си го набавят. Похвално е, че подкрепят българските отбори. Но те са патриотични митингари, а не спортни фенове. Те, същите, викат за Кобрата, крещят за Гришо и псуват футболните национали - най-вече пред телевизора. Вникват в това, което става долу на терена, на корта или на ринга толкова, колкото и в собственото си разбиране за здравословен начин на живот. Например.
По последни данни 78 процента от българите не спортуват изобщо или максимум веднъж месечно. Разбира се, на дъното сме в Европа.
Българинът не възпитава у децата си любов към спорта. Родителят у нас смята, че ако детето му набляга приоритетно на спорта, ще затъпее, ще стане батка или мутра.
Затова още от най-ранна възраст малките късат връзката си със спорта. Важно е всичко друго - смятането, писането, компютрите, чуждите езици, но не и физическото развитие, дицсиплината, отборния дух, колективното мислене. Последиците ги знаем и ги виждаме всекидневно.
В България спортът става, но между другото. Между две домакинства, организирани блестящо (разбира се). Той е за онези там, не е за моето дете. Онези долу са велики, ама, ако обичате, моето дете ще става програмист. Няма някаква топка да го удря по главата цял живот, я.
Вземете великомъченическият национален отбор по футбол. Той се подкрепя юнашки (като волейболистите) само при две положения: ако имаме велика генерация или ако в България гостува голям отбор.
През останалото време трибуните пустеят, защото няма сеир и не можем да покажем на света колко горда нация сме. Оправдания се вадят всякакви - футболистите са гелосани глезльовци, БФС е мафия, стадионът е порутен, билетите са скъпи, времето е лошо. Почти никой не допуска в главата си еретичната мисъл, че това все пак е неговият национален отбор, че колкото и слаб да е, има нужда от подкрепа и че годината отдавна не е 1994 г. Никой у нас не приема идеята, че идеята на спорта е да сплотява, а не да громиш врага и да се наслаждаваш на страданието на другите. Че можеш да подкрепяш отбора си, дори когато губи.
Помните ли европейските вечери на Лудогорец, в който играеше един българин и половина? Той пълнеше националния стадион - в пъти повече от националния отбор, с хора, които бяха отишли да се почувстват значими за 90 минути. В това, само по себе си, няма нищо лошо. Но в голямата си част тези хора нямат нищо общо с футболните привърженици. Днес са за Лудогорец, утре за Гришо, после за Багата - който бие, го уважават. Защото им върши работа. Ако пада, да си гледа работата. В България не останаха хора, които да плачат на трибуната след загуба. Да сте виждали такива наскоро?
Нашето фенство е сеирджийско.
Новината, че сме победили Франция след 25 години на баскетбол, тотално бе засенчена от трансфера на Божинката в Ботев (Враца). Защото става за дъвка. Профанизирането на отношението към спорта е поголовно - ако щете дори заради факта, че дъвчейки явлението "Божинка", българинът осмива своя ценностен модел. Божинов стигна до Враца, защото бе претопен в същата тази пошла реалност, в която е важно да си "успял спортист", а не да успееш в спорта.
Това, което се случва тези дни в залите, е чудесно. Но не е нищо повече от брилянтен пиар. А след като си тръгнат от трибуната, българите отново ще заживеят в удобния си комфорт, че кутия цигари и няколко бири са си напълно в реда на нещата, а спортуването е за балъци. И така до следващия мач на Кобрата.
Когато пак ще се покажем на света.
