Черно на бяло

Млади и устремени участници в един от първите демократични митинги с грамаден плакат. На него пише "Смърт на червената буржоазия! Да живее П. Младенов"! Това е българският преход, събран в една снимка. Фоторепортерът Георги Георгиев-Джони я е правил. Както и останалите 50 000 в сайта "Изгубени в прехода". Те рисуват в черно-бяло и малко цвят посткомунистическа България, такава, каквато наистина е била.

За разлика от думите, тук няма преиграване, премълчаване, автоцензура. Това е истината, няма нужда от описване.

Първите конгреси на първите партии, първите митинги, първите сблъсъци с властта, но и първият стриптийз, първият "Мерцедес", купен в магазин. Първите надежди за нещо различно.

"Едно е да го разказваш, друго е да го видиш. Някои много променят нещата, фалшифицират ги, тенденциозно ги представят. Казах си: Аз ще направя един сайт, където хората да влизат, да гледат, особено младите - откъде да го видят?"

И Промяната дойде...

"Аз съм като Джек Лондон - що занаяти са ми минали през ръцете", усмихва се събеседникът ми. С неговия приятел Георги Цветков (дългогодишен фоторепортер на в. "Труд", днес е във в. "Преса") като деца си взели първия фотоапарат, но голямото зарибяване дошло по-късно.

Джони разказва как дал кръв срещу заплащане, за да успее да си купи фотоувеличител. После преснимал ноти за Съюза на композиторите, станал фотограф на сп. "Българска музика", последвали в. "ЖП войн" на Транспортни войски, популярният в."Народна младеж"...

Десети го заварва във в. "Кооперативно село". Снима Тодор Живков по време на последната му изява като държавен ръководител на екофорум в НДК. С акредитацията си успява да влезе и в заварденото от милиция кино "Петър Берон", където "Екогласност" правят алтернативна конференция.

"Много от колегите не идваха да снимат на първите митинги. Питам ги: Айде, защо не снимате? "Ами, не ми искат снимка" - ослушват се, гледат. Беше изненадващо - в България не сме като Унгария, Полша, Чехия", спомня си Джони. Докато работел в БТА, с ужас открил, че агенцията през тези бурни години е снимала преимуществено официалните събития - с участието на президента, премиера, делегации. Тук-там по някой голям предизборен митинг и толкова.

По думите му самите лозунги (извън екологията) в началото показвали, че българите не знаят за какво протестират.

"На първите протести имаше много турци и техните лозунги бяха точни: Върнете ни имената! Те се изсипваха на първите редици на митингите на СДС - Смолянски окръг, Кърджалийски окръг... ДПС се появи и ги дръпна от митингите. В този момент се появиха и исканията за (да падне - бел.а.) чл.1, за нова Конституция", разказва фоторепортерът.

В развитие

"По снимките можеш да проследиш разни болни въпроси - например, приватизацията. Първата приватизация е много символична - на търг се продаде "Сервиз Москвич". Другото, което се приватизира тогава, беше една бензиностанция", спомня си Джони. Кадрите му проследяват и всички експерти на прехода - от появата им, през всички неуспешни икономически експерименти до сегашния им статус на специалисти по всичко, богати, натежали и посивели, качени на луксозни коли. И с различни от онези смешновати, демодирани евтини костюмчета от късния соц.

Някои от днешните политици са със самочувствието на потомствени държавници и аристократи. За свидетелите на първите им стъпки това е малко смешно: "Не можехме да ги научим да не дъвчат дъвка и да не си бъркат в носа, докато ги снимаме. Трудно ги научихме да не се лигавят, сега се лъснаха и са много авторитетни".

Кога всичко се обърка

За Джони най-голямата лъжа на прехода са твърденията, че е революция, а не дворцов преврат. Най-голямата грешка - че минахме по руския път с превръщането на партийния елит в икономически.

Според Джони, хората днес не вярват на партиите, защото от началото на новия век у нас управляват само политически проекти, сглобени от задкулисието с много пиар, много пари и много малко политика. Точно появата на първите "спасители" в началото на новия век била и знак, че целият преход се е объркал.

"Ние разрушихме къщата на комунизма. Лошото е, че не построихме нищо - живеем в развалините й", казва фотографът и допълва, че най-много го боли от това, че 24 години по-късно повечето сме болни, бедни и неуки, а в такова положение човек не може да има достойнство.

Завръщане в историята

Джони не подкрепя конспиративните теории за чуждите интереси, които искат да прекроят Балканите. "Щом се случи така, преходът си го заслужаваме, никой не ни е виновен. Всеки от тези на моята възраст е виновен. Иде ми да викна на студентите: Извинявайте, милички, че ви докарате такъв батак, как ще го оправяте - не знам!".

Не смята, че ще успеят. През 90-те зад тях беше тогавашното силно СДС. Днес никой не иска да се обвързва с партии.

Въпреки цялото говорене, че българското общество се е върнало на нивото си от края на XX век, за Джони разликите са повече от приликите с онези времена. "Протестите са коренно различни - сега те са като шоу. Вървят с бирички, разхождат си моторите, колелетата. Има ги и възрастните с лозунгите, пенявят се. В лицата на онези хора (от началото на промените - бел.р.) има надежда, те са сериозни, много са напрегнати...", сравнява той.

Джони е категоричен, че преходът трябва да се изучава в училище. "Това е история, а в нея няма нищо ново, освен фона, на който се случват нещата". Но тази история нещо трудно си пробива път в учебниците.

Архиварят

Снимките, които днес са част от "Изгубени в прехода", са толкова разнообразни, колкото е била всекидневната му работа през годините. Той често помага с богатия си архив на колеги, покрай това и решава първо да подреди филмите си, а след това и да ги сканира. Последното му отнема 6 години и повечето от времето, откакто се е пенсионирал.

"Имаше един стар фоторепортер, Христо Йоцов, аз работех с него във в."Кооперативно село" навремето - той ме караше да си нарязвам филмите и да ги архивирам. Така съм приучен и това се оказа много полезно за новите вестници след 10 ноември - като трябва някаква снимка, отиваш, ровиш, вадиш, копираш, даваш", разказва Джони.

Пенсионираният днес фоторепортер е минал през най-различни вестници, работил е за БТА и е помогнал за старта на Булфото, която днес се занимава с маркетинга на "Изгубени в прехода".

Сменял редакция след редакция, но навикът си останал - всичко ценно се пази. "Във вестниците тогава беше заложен бацилът на самоунищожението", смята фотографът. Действително, покрай фалити и преобразувания, архивите на много от комунистическите вестници изчезват. Джони успява да спаси старите си снимки от „Кооперативно село" - 17 години социализъм на фотолента. Скоро ще го видим и ние на познатото място.

Фотожурналистиката едно време

"Това, което снимахме, повечето го режисирахме. Не снимахме събития, защото такива нямаше. Ако има - те са партийни и се снимат от БТА", откровен е за времената на социализма Джони.

Всички вестници чакали т.нар "снимка с указание" от агенцията-майка - точно този кадър с Първия, който е избран от специален отдел в Политбюро за всички първи страници. "Простосмъртните" като Джони снимали ТКЗС-та, АПК-та, села, надсвирвания и т.н. "Беше много по-приятно, отколкото да снимаш Тодор Живков. На няколко пъти ми се е налагало да го снимам - мъка, 50 ченгета те гледат какво правиш".

Десетилетия преди Photoshop, манипулациите по снимките с Тато били почти норма. "На Президиума той винаги е по средата, а ние снимаме отстрани. Предният план излиза по-едър, но там е някой Рашо, а не може Рашо да е по-голям от Тодор Живков. Затова вземаш отделно Тодор Живков, изрязваш го и го слагаш там. Затова като погледнеш стари снимки, той винаги е по-голям от другите на Президиума", разказва Джони.

Ставали и гафове. "Народна младеж" сложили на Първия вдигната ръка... но оставили другата. "Труд" го пуснал пък на първа страница с две бомбета.

Фотожурналистиката днес

Питам Джони дали българските фоторепортери успяват да отсрамят медийния пейзаж у нас. "На ниво са, и то много високо ниво. Има едно невероятно талантливо младо поколение. За съжаление, от нас, фоторепортерите, нищо не зависи за правенето на вестника", отговаря той.

Не го изненадва, че все повече медии разчитат на репортерите си да се връщат с текст, снимки и видео в редакцията. "На едно събитие се ужасих - вдигам фотоапарата и пред мен една гора от GSM-и", разказва той. Макар днешната техника да е много развита, уменията все още са най-важни и затова Джони е оптимист за бъдещето на фотожурналистиката: "Едно е да щракнеш, друго е да имаш око, да виждаш нещата, да снимаш нещо в развитие. Това може да го направи само фоторепортер".

За години професионален път, той е разбрал едно - хубавата снимка се получава на точното място в точното време и с точната техника. Изглежда лесно само за тези, които никога не са се опитвали да запечатат историята в кадър.