Всички нейни деца

Не сме се виждали, когато ми казва по телефона "Тръгни нагоре по булеварда, ще те пресрещна", но тя си е вървяла, вярвайки на въображението си, а аз с убеждението, че трябва да е най-хубавата на тротоара.

Ева спокойно би могла да е харизматичната героиня от някоя холивудска екранизация на популярна приказка, но в реалния случай е млада, хвърчаща нагоре-надолу жена, която си е прекарала лятото далеч по-достойно от мен.

В началото на сезона е създавала шантави светове за група хлапета като аналогичата улица "Кряскаджийска", а току-що е приключила доброволното си участие в проекта на международната студентска организация AIESEC "Бъдеще за мен".

Месец и половина е ходила в дома за деца в неравностойно положение "Асен Златаров" в "Надежда", където е била част от групата чуждестранни доброволци (принцип, на който действат програмите на AIESEC) и е координирала работата им като социален педагог - не само с доста опит, но и с голямо сърце, за да има нужда от теб в такива дейности.

Всички мои деца

Майка на две деца - на 9 и 10 години - Ева казва, че е намерила доста отплата в шестседмичния безплатен труд, свързан с развиване на талантите на децата (забавни уроци по английски, рисуване, танци, игри и логически задачи):

"Ходех там с дъщерите си и проектът се оказа полезен както за хлапетата от дома, така и за моите.

Едно 8-годишно момиче например не искаше да участва в игрите, подражавайки на по-големите гневни и пасивни младежи от дома, но после видя съвсем друг модел в моите деца.

Така пък дъщерите ми изградиха отговорност, че трябва да участват, колкото и изтощени да се чувстваха понякога, защото тя все питаше за тях..."

Въпреки че смисълът на такъв проект е да продължи колкото се може по-дълго, Ева все пак е доволна и вдъхновена от постигнатото.

Завършва в събота от 10 часа в дома с благотворителна изложба на детските произведения, които според нея са доказателство колко е полезно да се работи с хлапетата така, както са го направили доброволците Марек от Чехия, Ага от Полша, Лиза от Украйна и Анри от Япония - въпреки скромния ресурс от материали.

"Доста хора ни потупваха по рамото, но се оказа, че нямаме кой знае какви неща за рисуване, апликиране, моделиране. От друга страна така се наложи да рециклираме и да се грижим за околната среда, правейки например маракаси от пластмасови чашки..."

Граматика на фантазията

Ева е ангажирана в този проект, след като преди година създава сдружението "Деца и книги", открадвайки си идеята на Джани Родари, че същността на връзката между хлапетата и четенето е играта. При която я няма претенцията да отговарят вярно, а е по-важна свободата да създават фантастични хипотези.

"Все още сме подвластни на клишето "какво е искал да каже авторът, разбираме ли идеята на автора", а по-ценното е какво детето е взело за себе си от прочетеното", казва Ева и напомня, че целта на книгата "Граматика на фантазията" на Родари не е да станат всички художници на словото - а по-скоро да не бъде никой роб.

Сред описваните от италианския писател модели е този, в който децата трябва да съчинят история по няколко зададени думи, подсказващи за сюжета на "Червената шапчица" („момиченце", „гора", „цветя", „вълк", „баба"), но се прибавя и странична дума - „въртолет".

Така хлапетата опознават удоволствието да изобретяваш и развиват комуникативните си умения, обяснява Ева.

Според нея децата трябва да се срещат с книгите по свой личен нерегламентиран начин. "Наблюдавала съм ги дълго, ядосвала съм се защо моите не искат да четат и съм търсила пътя да им бъде възможно най-интересно", казва Ева, която още докато учи сурдопедагогика, работи в градина за деца с увреден слух, била е учител по английски в Асоциацията на родителите на деца с увреден слух, преподавала е към частни фирми.

Измисли си сам

С проекта си „Срещнали се книжки" за деца от 5 до 11 години, в който те играят, танцуват, доизмислят и "преизмислят" историите, иска да попълни оная дупка в българското образование, превърнала четенето в нещо досадно - и за учители, и за ученици, сковани от преписвания на текстове и скучни диктовки.

"Децата в предучилищна възраст имат много голям потенциал и като тръгнат на училище всичко спира. Във втори клас дъщеря ми ходи на организирано посещение в библиотеката все едно тя е някакъв музей, а не популярно място, където можеш да си прекараш добре. Освен това впечатленята им са, че библиотеката е нещо мрачно и празно..."

Затова според Ева най-доброто място за реализиране на проекта е училищната библиотека - достатъчно е тя да се напълни с хубави книги, атрактивни помагала и, разбира се, по-модерни технологии - като популярната в западната образователна система интерактивна дъска, чрез която децата се концентрират по-добре върху учебния процес и участват активно в него.

Докато се подготвя на такава за учебната година като преподавател в частен лицей, Ева вече е изпробвала в по-малък варинат „Срещнали се книжки", работейки цяло лято с деца в парти клуб.

Ненаписани книги

Докато е чела на хлапетата "Децата от улица „Тряскаджийска" на Астрид Линдгрен, те така се ентусиазират и започват да крещят, че заедно създадат аналогичната улица "Кряскаджийка":

"Сами измислиха различните герои и ги детайлизираха - кой къде живее, как живее и дали изобщо живее там. Създадоха един пътешественик, който стигнал толкова далеч, чак до Испания, където нахранил хората..."

По време на проекта измислят нови истории и с много други герои, като врабчетата на Йордан Радичков например. А когато те започнат да оживяват, такъв вид игра вече е театър, в който децата сами създават правилата и за разлика от пасивното гледане, тук се изисква интелектуално усилие.

Това също така е възможност за справяне с т.нар. заучена безпомощност - състояние, при което детето използва трика "Не мога сам, направи го ти..." .

Предприемаческата й идея е да приложи този модел в по-мащабна инициатива с извънкласни часове и не само децата да се запалят, но и самите учители да усетят колко по-лесно се случва образователния процес.

Иска да продължи да работи и с деца в неравностойно положение, като педагозите на сдружението ги посещават на място в социалните домове. И има нужда от още съучастници и благодеятели, които вярват колко са важни "литературните лаборатории".

"Винаги съм си мислила за най-важния въпрос, който си задават децата - "Кой съм аз?".

Докато телевизията им създава нереални модели, интернет не винаги е безопасно място, приятелите може да не са добър пример, а родителите ти да са безотговорни, книгите могат да ти отговорят на този въпрос, да разширят кръгозора ти."

Или:

"В действителния живот може да се влезе през главния вход, но може да се промъкнеш в него - и колко по-забавно е това! - през едно прозорче" (Джани Родари).