Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Майк Буше: Артистът в ролята на шута, който се подиграва с всичко

Харесвам идеята, че изкуството не е някакъв резултат от егото ми. В днешно време е много по-сложно.
Харесвам идеята, че изкуството не е някакъв резултат от егото ми. В днешно време е много по-сложно.

Той е човекът, който създава своя собствена марка диетична кола и напълва басейн с нея. Разпръсва хиляди чифтове дънки над град в Колумбия, пуска къща да плава по време на кинофестивала във Венеция и разделя филмови реклами на фрагменти, между които поставя противоположни изображения.

Майк Буше е артист, чието изкуство не може да бъде сложено в рамки - понякога то е картина, понякога скулптура, инсталация или дори действие.

В България идва веднъж през 2015 г., а сега отново е у нас - за първата си самостоятелна изложба, Private Idano (буквален превод: "Личното знамли"), по време на НОЩ/Пловдив в галерия SARIEV Contemporary, на 15-17 септември и да скандализира Пловдив с фонтан пълен с кола.

Той е от поколението съвременни артисти, които променят функцията, идеята и смисъла на изкуството.

Далеч от епохата на платната, маслените бои и пейзажите, нещата вече са обединени. Конвергенцията е дори в изкуството. Сливане на материали, сливане на браншове и жанрове, посланията се променят, променя се дори формата, в която изкуството е поднесено.

Майк Буше е артист-анализатор. Той е онзи елемент в системата на масовото производство, който наблюдава света и вижда опасностите, пред които сме изправени под претекст, че улесняваме живота си и получаваме неограничен достъп до информация. Информация, която обаче вместо да приемем, интерпретираме и използваме, ни залива и поглъща.

Всичко това можете да разберете от творбите му. Той е артистът, който си играе с цветове, материали и концепции, не за да те накара да се възхитиш от красотата, а да се замислиш.

Как би обяснил това, което правиш, на хора, които не виждат изкуство в басейн пълен със собствено произведена диетична кoла, двама мъже и лодка с хора?

Не се интересувам от ексклузивности. Нямам желание да угаждам на публиката - искам да я ангажирам с това, което правя. Опитвам се да разбера днешното време през изкуството и да мога да споделя тази визия с хората.

Обикновено обяснявам работа си като концептуално изкуство, което не е определяно от материала. Имам различни идеи и материалите, с които ги реализирам са тяхно отражение. Първо идва идеята и след това материала.

Какъв е смисълът на този вид съвременно изкуство?

Не натоварвам съвременното изкуство със смисли. Смятам, че то е важен елемент от развитието на човечеството. А самият аз имам въображение, лични желания, двигатели. Основната ми цел е да изградя различен усет у хората. Трудно е за обяснение, но смятам, че това трябва да е целта на всяко изкуство, историческо или съвременно - да събуди съзнанието.

Това ли е нещото, което ти носи най-голямо удовлетворение като артист? Да накараш лампата в главите на публиката да светне?

Не знам дали то е най-голямото. Намирам доволство, когато съм удовлетворен от това, което създавам. Не е радост, а кратък момент на спокойствие преди енергията да се насочи към следващото нещо.

Капитализмът и масовото производство са основни теми в работата ти. Пред какви опасности изправят те днешния човек?

Едва ли може да се даде еднозначен отговор на този въпрос. Много често ме питат дали работата ми е антиконсуматорска, но аз не гледам на нея по-този начин. Кога в историята хората не са били консуматори? Винаги сме били консуматори. Как корпорациите са се научили да създават продукти, за да породят нашите консуматорски нужди, според мен си струва да обърнем внимание? В това има както положителни, така и отрицателни страни.

Без да имам претенциите, че съм икономист бих казал, че основният принцип на капитализма за непрестанен растеж е проблем. Всяка година трябва да е по-добра от предишната. Растеж, растеж, растеж и когато изхабим тази планета ще отидем на следващата и ще направим същото и с нея.

Това ли е едно от посланията на изкуството ти? Да не спираме изцяло да бъдем консуматори, а да вкараме консуматорството в разумни граници.

Според мен хората не трябва да се чувстват виновни, че са консуматори. Аз не съдя никого, също съм част от системата. За мен лично има креативен елемент във всичко това, с който човек може да се заиграва. Живеем в много особено време, което е интересно и отворено.

Можеш ли да си представиш преди 50 години някой да каже "Ще създам своя собствена марка диетична кола?". Днес можеш да създадеш собствена напитка например или собствени обувки. Тази идея искам да използвам в работата си. Всички тези аспекти ме вълнуват. Това че нищо не е константно и че изкуството може да промени възгледите ти върху консуматорството.

Кое е най-ценното нещо за един артист?

Свобода. Свобода да прави каквото иска. Да не е повлиян от медиите. Артистична свобода.

А коя е най-голямата грешка, която може да направи артистът?

Аз лично мисля, че да разчиташ на традициите,  установени от хора, които същност не са артисти, е проблем. Есенциализмът е проблем. Например платната и определени цветове, които вече са наследили някакво значение. Това лишава човека от критическо мислене, в което виждам някаква форма на фашизъм.

Но не трябва ли все пак това изкуство - платната, традиционните форми, да бъде продължено или съхранено?

Нали за това са музеите.

Каква е днес ролята на артиста? Необходимо ли е изобщо да има такава?

Според мен не е. Но аз се интересувам от възможността на артиста да бъде в ролята на шута, подобно на онзи от Шекспировите пиеси например.  Това е клоунът на краля, който се подиграва с всичко, но само той има право да говори истината в очите и Кралят е длъжен да уважава позицията му. В много култури тази фигура присъства и според мен функцията й е важна и днес.

Самият ти осъзнаваш ли влиянието което работата ти оказва върху публиката?

На моменти се е случвало да виждам работата ми, която става основа за материали в други култури. Например рекламата. Но това не го виждам като влияние. То е нещо различно. Мисля за публиката, когато създавам изкуството. Харесвам идеята, че изкуството не е някакъв резултат от егото ми. В днешно време е много по-сложно. Става въпрос за верига между артиста, публиката и обекта. Искам да виждам изкуството от тази гледна точка.

Има ли конфликт между собствените ни желания и масовото производство или те по-скоро са в унисон и вървят в една посока?

Това е един от триковете на успешния маркетинг. Той се цели към всеки един от нас индивидуално и ни кара да се чувстваме специални. Ако нещо е насочено към теб сякаш си част от едно стадо, не би отговорил. Системата разполага с много информация от анализи и проучвания и използва това, за да разпространява илюзии. Вземи за пример милионите хора, които ходят с еднакви обувки например, но всеки от тях се чувства уникален. Това е целта.

Има ли начин да избегнем това?

Много е трудно да го избегнем, но е далеч по-лесно да не отговаряме, да го игнорираме.

Може би един от начините е да не се възприемаме и самоопределяме през и благодарение на материални блага.

Абсолютно. Има огромна част от обществото, чиято индивидуалност е пречупена през предметите. Причините за това са много, не е само защото сме обстрелвани с информация. Обществото е фрагментирано, променено.

С избледняването на определени култури, хората започнаха да се възприемат чрез други неща, например определена марка обувки, дрехи или храна. Интересно ми е да гледам на всичко това, сякаш съм част от него, защото аз действително съм.

Купувам си обувки, пия сода и всичко останало. Но мисля, че е важно в същото време да анализирам. Не искам да гледам отвисоко и да рисувам картината сякаш не съм част от нея.

Какво ни казва сегашната ти изложба в SARIEV Contemporary в Пловдив?

Изложбата е подчинена на онова базово човешко чувство на несигурност, което е силен елемент от психологията на съвременния човек. Има някои картини , които представляват колажи на филмови реклами.

Филмовата индустрия е виртуална реалност с много силен хипнотичен ефект. Има една теория на комуникациите, при която на човека са показани два силни, но конфликтни източници на информация. И в резултат той не знае как да реагира. В обществото това се случва постоянно, излизаш на улицата и си връхлитан от прекалено много и различна информация, която е умело поднесена.

Филмовите плакати например не се целят към определен брой хора, а към цялата планета. Надявам се колажите от Private Idano да задействат този процес в публиката. Да може тя да получи две противоречащи си послания, обединени в една рамка, да не ги разбере и от този момент на несигурност да се обърне назад и да се замисли. Да развие нов начин на мислене. Моментът, в който си казваме „Не съм сигурен" и погледнем отстрани. На това е подчинена цялата изложба.

Какво е онова нещо, което всеки от нас трябва да знае?

Малко е изтъркано, но да познаваме себе си.

Най-четените