Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Не бяхме готови за това": Историята на случайното освобождение на концлагер

50 години по-късно войник и пленник си спомнят ужаса Снимка: Getty
50 години по-късно войник и пленник си спомнят ужаса

В началото на 1945-a Втората световна война наближава края си в Европа. Той официално настъпва, когато германците се предават на съюзническите сили на 7 май същата година. Всъщност този заключителен период на войната е и началото на нова фаза на конфликта, в която войските и обществеността започват да разбират мащабите на зверствата, срещу които са се борили.

В някои аспекти това разчистване на сметки продължава и до този момент. На 27 януари, Международният ден на възпоменание на жертвите на Холокоста, всяка година се чества годишнината от деня, в който войници от Съветската армия освобождават повече от 7000 затворници в Аушвиц.

В последвалите месеци войските на СССР, страните от Западна Европа и САЩ ще освободят още много лагери, докато нацистите бързат да унищожат доказателствата за престъпленията си. Въпреки че преследването на евреите и други народи не е било тайна, по време на периода на освобождение много хора за първи път са принудени да осъзнаят мащабите на това, което е правил нацисткият режим.

Подобно откритие се случва три дни преди германците да се предадат, когато американски войници попадат на концентрационния лагер "Гунскирхен", под-лагер на лагера на смъртта "Маутхаузен".

Животите, които се променят в този ден, са продължили да се преплитат по изненадващи начини. Тогава Алън Москин е 18-годишен американски войник, който помага в освобождаването на лагера, а Нандор Кац е 19-годишен затворник. Двамата мъже, сега на 91 и 92 години, наскоро откриват, че живеят на по-малко час път един от друг в щата Ню Йорк.

Двамата разказват какво помнят от онзи съдбовен ден и какво искат бъдещите поколения да помнят за това време.

Случайно откритие

Москин по това време служи в американската армия в 66-ти пехотен полк към 71-ва дивизия. За него историята започва, когато група американски войници попадат на лагер за военнопленници близо до Ламбах, Австрия, където има основно представители на британските кралски военновъздушни сили. Британските затворници разказват на освободителите си, че са чували слухове за друг вид лагер - концентрационен лагер за евреи, който е само на няколко километра разстояние.

Москин и другарите му се споглеждат - знаят, че Хитлер не харесва евреите, но не са чували нищо за концлагери.

В този ден - 4 май 1945 г. - времето е облачно, а той и останалите вървят през близката гора в търсене на въпросния лагер. Първото потвърждение, че слуховете са верни, е миризмата. Опитват се да покрият устите и носовете си с кърпи, но става все по-зле. Изведнъж отвъд дърветата се вижда голяма ограда от бодлива тел около затворен терен. Това се оказва лагерът "Гунскирхен".

Войските срещат много малка съпротива, докато се приближават към лагера. Самият Москин застрелва пазач, отказал да се предаде, а после групата войници срязва бодливата тел и влиза в лагера.

Нандор Кац разказва спомените си за съдбовния ден чрез дъщеря си Раиса Кац, която превежда. Мъжът споделя, че американците са дошли точно навреме. Химлер тъкмо е изпратил телеграма на коменданта, нареждащ на ръководството на лагера да застреля всички.

Но тъй като американските войници идват и обкръжават лагера, той не може да изпълни заповедта. Плаши се и решава, че е по-добре да се предаде.

Както изтъква Раиса Кац, чист късмет е, че войниците пристигат точно тогава. Баща й й разказва за деня на освобождението толкова пъти през годината, че тя си представя как американското правителство е изпратило войниците специално, за да освободят лагера. За нея е поразително, че всъщност всичко става по случайност.

Какво са видели американците

Това, което следва, е нещо, което и двамата никога няма да забравят.

Купчините трупове са навсякъде, спомня си Москин, а ръцете и краката им изглеждат като дръжки на метли, почти без никаква плът. Постепенно тези, които са все още живи, тръгват към тях като живи мъртъвци, като зомбита в раирани пижами със зашита на тях звездата на Давид. Молят на немски за храна, вода и цигари.

Тези войници, които пушат, раздават цигари и се канят да ги запалят, когато затворниците вадят тютюна от обвивката и започват да го дъвчат все едно е месо. Войниците също така раздават каквото могат от своя армейски рацион. Много от затворниците захапват храната и я дъвчат толкова бързо, че започват да се задавят и да падат на земята. Москин и другарите му са адски изплашени и не знаят какво се случва. После военните лекари започват да крещят, че на затворниците не трябва да се дава твърда храна.

"Не бяхме готови за това", спомня си Москин.

Ситуацията се оказва още по-тежка в района на плаца. "Имаше пътека с мъртъв кон на земята. Никога няма да забравя как трима затворници бяха свалили кората от дърво и я бяха забили във вътрешностите на мъртвия кон. Tе бъркаха в него, вадеха вътрешности и ги дъвчеха. Можеше да се види как кръвта му пръска”, разказва някогашният американски войник.

Затворниците са били готови да ядат всичко, свидетелства Кац, роден в малко градче в Карпатите, което сега се намира в Украйна. Той е работил в Будапеща, когато е бил отведен в трудов лагер през 1943-а и после прехвърлен в Маутхаузен. “Имаше някои хора, които режеха плътта от мъртъвците, просто за да ядат нещо”, разказва той. “Нямаше вода. Още няколко дни, и щях да съм мъртъв”, спомня си мъжът.

Лейтенант от армията, който е знаел, че Москин е евреин, го е попитал дали говори иврит или немски, така че войниците да общуват със затворниците. “Спомням си как казах на немски ‘И аз съм евреин’. Просто сякаш се изля от мен. Не знам къде съм го чувал”, казва Москин.

Стар и много измършавял човек се е усмихнал и е тръгнал към него. Паднал е на колене и започнал да целува ботушите на войника.

"Знаех, че се опитва да демонстрира топли чувства към мен, но ми беше безкрайно наловко да го гледам да целува мръсните ми кървави ботуши. Затова го хванах под ръка, и когато той се изправи, видях отворени, гниещи рани по врата му, и въшки, излизащи от тези рани. Можете да си представите, че исках да се отдръпна, защото миришеше ужасно, но не го сторих. Той обви ръце около мен и се разплака. Не спираше да повтаря ‘Danke [благодаря], danke, Jew’. Тогава изгубих самообладание и аз също се разплаках”, споделя Москин.

В последвалите дни се разнасят вести и от други военни отряди, потвърждаващи, че събитията в "Гунскирхен" са само едно от многото освобождения на лагерници.

“Всеки път, когато откривахме, че има още такива”, спомня си Москин, “си казвахме, ‘Боже, колко от тези адски дупки има още тук?'”.

Животът след освобождението

След този ден Кац остава в лагера още известно време, като се грижи за двамата си братя, разболели се от тиф, докато те не се възстановяват достатъчно, за да бъдат отведени в Будапеща на лечение в американска болница. По-късно той стига до Съветския съюз и живее там до 1973 г., когато емигрира в САЩ. Там заживява във Филаделфия и работи като ситопечатар.

Москин остава в Европа до юни 1946-а като част от американската окупационна армия. С амбиции за адвокатска кариера, той убеждава командващ офицер да му позволи да присъства на ден-два от процесите в Нюрнберг — изживяване, което само затвърждава избора му на кариера. Но въпреки че работи в системата на правосъдието, в последвалите десетилетия за него се оказва твърде болезнено да говори за неправдата, на която е станал свидетел със собствените си очи.

“Не говорих за това повече от 50 години”, казва той, ужасен, че кошмарите за мъртвия кон ще се върнат. “Децата ми казват: ‘Имаш посттравматично разстройство’. Никога не бяхме чували това понятие. Единственото понятие, което знаехме тогава, беше ‘шок.’ Преглътнах го и го преживях някак. В момента, в който се върнах в родината си, все едно заключих тази част от съзнанието си, и изхвърлих ключа. Ако някой ме питаше за войната, отговарях: ‘Върших си работата, бях под командването на генерал Патън и не искам да говоря повече за това'”, разказва Москин.

Това обаче се променя през 90-те години, когато му се обажда жена от местен музей на Холокоста. Тя е насочена към него от един от неговите другари от армията. Жената кани Москин да говори на събитие. Той ѝ затваря телефона. Тя се обажда отново.

След като разговарят за начина, по който еволюират спомените за Холокоста, Москин се съгласява да разкаже какво е видял. Това става на събитие, провело се на 10 юни 1995 г. в мол в Нанует, Ню Йорк. Москин е изненадан от самия себе си, че говори близо два часа.

Това е началото на втората му кариера като просветител по въпросите на Холокоста. “Беше същински катарзис. Всичката отрова, която трупах в себе си в продължение на 50 години, просто излезе от мен”, казва той.

Оттогава насам Москин е говорил пред възпитаниците на прогимназии, гимназии и университети в цяла Америка. “Когато нас вече ни няма, отричащите Холокоста ще излязат на бял свят”, казва някогашният войник. Кац коментира, че “изключително се е зарадвал” да се срещне с Москин за първи път на 11 август 2017-а, така че двамата да споделят историята си.

“Радвах се, че съм срещнал някой, който е видял с очите си условията там, така че историята ми няма да бъде изгубена завинаги“, обяснява Кац.

Запазването на тази история — и нейното послание — е работа, която Москин смята, че остава недовършена. “Ще бъда честен с вас, моето поколение се провали. Не се отървахме от омразата и предразсъдъците. Все още има омраза, навсякъде”, казва той.

Но според Кац това е работа, която никога няма да бъде завършена — ето защо е важно да се помни, че дори в най-ужасните моменти от човешката история, късметът и добротата могат да противодействат на злото.

“Дори и тогава имаше хора, които бяха добри и сърдечни”, казва той. “Същото е и сега. Има някои хора, които винаги ще мразят, и има хора, които са добри, и това е част от човешката природа”.

Най-четените