Постановката на Английския национален балет "Спящата красавица" наистина е бляскаво зрелище. Придворните дами на сцената са с дълги рокли и шапки с воали и се движат в синхронен менует на сцената на театъра "Колизеум" в Лондон.
Те потропват по пода, докато кръжат елегантно около принца.
На пръв поглед няма нищо особено необичайно. Но всъщност една от тези придворни дами е мъж - Чейс Джонси.
За първи път в историята на съвременния балет мъж танцьор участва в спектакъл на женски ансамбъл на международна балетна трупа.
Това бележи важен момент в историята на балетното изкуство, което често въплъщава определен идеал за женственост. Както казва големият хореограф Джордж Баланчин - "Балетът е жена".
Но в свят със засилено усещане за флуидност на половете и с транссексуални хора, все по-приети в професии като актьорство и моделство, балетът прави своя собствена смела стъпка напред.
Джонси иска да го възприемат като балерина.
Той е американец и се идентифицира като човек с флуидна сексуалност, но когато говори за себе си, използвам мъжки род. Но може и иска да играе женски роли.
Директорът на Английския национален балет Тамара Рохо предлага на Джонси краткосрочен договор през март, но се опасява, че решението й може да се възприеме като рекламен трик. Но според нея това отразява света, в който живеем.
В трупата има артисти от различни раси и култури и приемането на Джонси е просто още една крачка напред.
И все пак строгите физически норми все още имат значение в балета.
Нещата не стоят съвсем както в театъра, който е възприел отдавна смяна на полове с изцяло женски изпълнители на Шекспир или Гленда Джаксън, играеща Крал Лир. Те може и да изискват известно затваряне на очите от страна на аудиторията за физическите несъответствия, но това не е фундаментална промяна във външния вид или уменията на актьора.
В балета обаче тялото е всичко. Балерините трябва да отговарят, поне в големите трупи, на специфични естетически норми, които включват стройност и идеи за хармоничност на пропорциите, макар че в съвременния и модерния танц се приема много по-широка гама от телосложения.
За мащабните класически балети от XIX-ти век като "Лебедово езеро" и "Спящата красавица", които съставят гръбнака на традиционния балетен репертоар, танцьорите в женския ансамбъл, известни като кордебалет, трябва да не се отличават особено помежду си физически, тъй като въплъщават колективни групи от лебеди, силфиди или вилиси.
32-годишният Джонси танцува в кордебалета и като танцьор трябва да се слива с групата, а не да изпъква от нея.
Има и важни технически отличия между жените и мъжете в балета. Мъжете имат по-големи и атлетични подскоци и завъртания, те вдигат и носят жените. Жените танцьори са на палци - така нареченият "пуан", изпълняван в затвърдени балетни обувки - умение, което започват да усвояват като тийнейджърки и което изисква различна сила и обучение от това на мъжете.
Джонси, който си е правил операция на лицето, за да феминизира чертите си, вече има някои от тези умения, преди да се присъедини към Английския национален балет. В интервю няколко дни преди премиерата на "Спящата красавица" той казва, че е започнал да танцува на палци тайно като тийнейджър, след като се е захванал с балет на 14 години.
Три години по-късно той се е присъединил към Les Ballets Trockadero de Monte Carlo, изцяло мъжка комедийна трупа в Ню Йорк, чиито танцьори играят и мъжки, и женски роли.
"Трокс", както са известни, изпълняват тежки от техническа гледна точка роли на балерини на палци и Джонси неведнъж е хвален за блестящата си игра и деликатност в такива роли.
Миналата година той печели наградата за най-добър мъж танцьор на британските Национални награди за танц основно заради изпълненията си с Trockadero.
Джонси напуска "Трокс" в началото на годината като твърди, че той и други танцьори са били жертви на лошо отношение и тормоз заради прекалено женствен външен вид по време на подготовка и репетиции. Трупата е назначила независим разследващ, който не е доказал истинността на тези обвинения.
Но когато Джонси се присъединява към Английския национален балет, той открива, че изпълнението на роли в женско облекло с комедийна цел е много различно от играта в цялостен женски ансамбъл.
При "Трокс", ако допуснеш грешка, можеш да го обърнеш на шега. Въпреки отличната си техника на палци, той е имал "напълно погрешна представа какво прави балерините красиви и грациозни".
Всъщност това е силата, скрита в мекота и грация, и Джонси трябва да разбере с генетично мъжкото си телосложение как да постигна това.
Джонси не играе на палци в "Спящата красавица", а с така наречените туфли (балетни обувки с мека подметка), с костюми, не толкова разкриващи като тези за танци на палци. Но дори и пътят му до тези роли е бил доста труден.
Откакто е постъпил в Английския национален балет, той е отслабнал с около 10 кг с помощта на диетолог и работи с физически треньор и балетен учител от трупата, за да се преобучи и преоформи тялото си.
Той е нисък и дребен, но все пак е мъж.
Висок е 165 см, но раменете му са по-широки, прасците - по-големи, текстурата на мускулите му е различна. Трябва да канализира тялото си, да разбере как да изгуби мускулна маса без да губи от силата си.
Танцьорите от трупата по думите на Джонси са го посрещнали с отворени обятия. Никога не се чувства като странен чудак, но е наясно, че вероятно ще има и негативна реакция.
Изабел Бруер, танцьор от кордебалета, която е на сцена заедно с Джонси в "Мазурка" в трето действие, казва, че не е имало предразсъдъци или враждебност, когато той е постъпил в трупата. "Мисля, че това е чудесна, позитивна стъпка към пренасянето на балета в XXI век", коментира тя.
А и вероятно директорката Рохо би се радвала на малко позитивен медиен шум.
През януари лондонският Times, позовавайки се на неназовани източници, съобщи, че Английският национален балет е изгубил около една трета от танцьорите си за две години поради вербален тормоз, враждебна работна среда и конфликт на интереси при романтичната връзка на Рохо със солиста Исак Ернандес.
Но въпреки че присъствието на сцена на Джонси с балетната трупа може да се приема като крачка напред за равенството на полове, то може да бъде възприето и като проникване от мъж в и без това силно конкурентна женска област.
Уенди Уелан, бивш директор на Нюйоркския градски балет, казва, че е със смесени чувства.
Тя не се вълнува каква физиология има, стига художествено и артистично танцьорът да спомага за подчертаването на хореографията.
Ако той е най-доброто момиче за тази задача, чудесно. Но по нейни думи това може да е поредно препятствие за жените в област, в която за тях е по-трудно да успеят, отколкото е за мъжете. Животът като жена в балета означава да няма достъпа до привилегиите, които вървят с патриархалните обичаи.
Изабела Бойлстън, директор на Американския балетен театър, казва, че не вижда проблем, ако са отворени и за обратното и приемат и жени в мъжки роли.
Дженифър Хоманс, автор на "Ангелите на Аполон", уважавана от мнозина история на балета, изтъква, че женските роли са били изпълнявани от мъже в най-ранните фази на балетната история в двора на Луи XIV.
Въпреки че балетът е много специфичен по отношение на половете и е в някои аспекти не особено гъвкава форма на изкуство, в други отношения това не е така. Той отдавна е бил платформа за мъжете, чрез която те да изживяват и изразяват женственост.
Това, което по нейни думи има значение, е не дали мъжете могат да танцуват като жени и жените - като мъже, а дали ефектът от това е интересен от артистична гледна точка.
Дали малката стъпка на Джонси - ненатрапчиво участие с женски кордебалет - в един от най-традиционните балети и една от най-традиционните трупи - е пробив за флуидната полова идентификация в балета?
Вече има признаци, че браншът се отваря за съвременните тенденции. В последните няколко години е имало много повече случаи на хореографи, създаващи еднополови дуети, и прибягващи към по-нетрадиционен кастинг; наскоро хореографът Джъстин Пек в Нюйоркския градски балет избра жена за роля, която първоначално е била мислена за мъж.
"Мисля, че балетът може да бъде перфектна среда за хората с флуидна полова идентификация", коментира Рохо.
"Намираме се в ситуация, в която можем да отворим достъпа до роли за много повече хора. Естествено, определени роли изискват физическа сила за повдигане на партньори, и не са толкова очевиден избор за избор на представители на другия пол. Но потенциалът е налице".
Значи ли това, че Джонси би могъл да бъде лебед, принцеса или вилис? "Не виждам защо не", казва тя.
