В топлата вечер, в онзи час на деня, когато нито е ден, нито е нощ, а светлината е синя (Стайнбек го казва по-добре от мен в "Улица Консервна", а и има предвид развиделяването рано сутрин), се озовавам след забързан ход из софийските улици, ах, пак закъснявам, на ъгъла на "Доспат" и "Удово" и свъртам по втората.
Къса уличка, съхранила метри и дворове спокойствие между трясъка на трамваите и глухите стъпки на човешкия поток, който се оттича от работа. Ето го заведението с външни маси, на една от които, в ъгъла до металните шишове на оградата, ме чака Дамата, вдъхновила този текст. Колелото й, опряно наблизо, смълчано ще слуша нашата среща и разговор.
Аз я помня така...
Торфът дълбоко в земята дими. На места изскачат пламъци като непослушни деца, готови да правят бели. Пожарникари и доброволци опъват шлангове, водата спасително кипва от струйника и пламъчетата изчезват...
Тя неизменно е там. С вързана коса, опушен потник и кофа, маркуч или лопата в ръка. Олива горящи участъци, гаси с подръчни средства или носи сандвичи и вода на останалите. Една жена на 37.
Във всеки един от дните, в които бях на пожара в Бистришко бранище като доброволец, горе срещах Тихича. Впоследствие разбрах, че цяло лято е обикаляла по пожари в страната. След Витоша - местността Бели бор над Рилския манастир, край Долна Баня и над Разлог в Пирин планина.
Исках да попитам Тихомира Методиева или Тихича, както й казват приятели, защо го прави.
Защо вместо да бъде статична и решила окончателно пъзела на дните си с една удобна, самоподновяваща се през годините рутина, както са направили мнозина от нейното "разочаровано" поколение, чиито мечти от Промените се сблъскаха челно с Прехода, тя избира да бъде доброволец и веднага скача на колелото или в колата, щом чуе за поредното лумване някъде из планините и горите на България.
Огнено лято
Обаче в началото, още не са ни донесли поръчката, във въздуха около нашата маса се напрагя нуждата да разменим загрижени думи за горялото вчера Витошко лале. Тихича държала постоянно връзка с момче, което отишло на място по тъмно, и сега ме успокоява, че пожарът е вече локализиран, дори сигурно окончателно потушен, а горе са останали хора, които само следят да не се разгори наново.
Връщам я към общото ни преживяване на Бистришко бранище през юли. Всъщност отчасти общо. Защото аз бях четири дена там, а тя повече от десет. Моментално хуква нагоре, когато в късните новини научава за пожара. На другия ден в офиса иска разрешение от шефа си да я пусне в планината и на въпроса му "Кога ще се върнеш?, отговаря "Наблюдавай Витоша от терасата или гледай новините по телевизията. Щом спре да дими, ще се появя обратно..."
Пропуска само един ден от активното гасене, понеже подметките на обувките й изчезват върху горещата тлееща земя. Тогава нейна колежка в работата й носи други здрави обувки от вкъщи, което значи нов щурм към бедствието.
Питам я за Бричебор в Рила. Там е било кофти придвижването до огнището - изкачването е отнемало 3-4 часа по изключително стръмен и опасен терен. "Ние, планинарите, нямахме големи проблеми, но ми стана жал за младите войничета, които са свикнали на дълъг път по равно, а сега си израниха краката".
Следват още две ненадейни участия в гасене. В четирите почивни дни около 6 септември с приятел за пореден път поемат на поход в планината. По пътя се натъкват на пламъци край Долна Баня и, разбира се, отиват на място. Гасят до 11 часа вечерта и връщайки се в градчето, попадат на чешма с гореща минерална вода. "Направихме си една хубава селска баня на площада и си изпрахме калните и опушени дрехи".
На другия ден, докато са спрели с колата на бензиностанция, буквално виждат как започва да гори борова гора над Разлог, между Банско и с. Бачево. "Като отидохме там, намерихме един местен дядо, който си беше отрязал клонче и с него тупаше пламъчетата. Поисках му ножа, отрязах си и аз един клон и почнах като него".
Сега Тихича е решила да се регистрира като доброволец, за да я допускат на терен да гаси и по-опасни пожари. Подала е документи - свидетелство за съдимост, бележка от личния лекар, че е здрава, и такава, че е психически устойчива - и чака заявлението й да бъде одобрено. Разходите й да бъде доброволец и формално възлизат на 30 лева.
Протестът е в планината!
"Когато първия ден се качих на Бистришко бранище, ни извозиха с камион максимално близо до пожара. Отзад в каросерията бяхме пожарникари и доброволци. Говорихме си с един от пожарникарите и той ми каза: „Гледах по телевизията, че долу протестират 3000 еколози, а тук сте се качили 30 доброволци..."
Тогава ми стана мъчно от думите му, макар че в следващите дни броят на доброволците се увеличи в пъти. Иначе успях да отида само веднъж на протестите на "Орлов мост". С няколко човека слязохме от Витоша, само минах през нас да взема дъщеря ми и такива - потни и мръсни, с Бистришки парфюм, както се шегувахме - отидохме на протеста. Хората ни гледаха малко странно", разказва Тихича.
И продължава... "Ако наистина ти пука за гражданско общество, за природа, за България изобщо, трябва да си горе, а не да мънкаш и сумтиш по телевизията и в интернет. Нали трябва да вдъхновяваме младите, за да продължат те делото. Аз гледам да го правя с личен пример пред дъщеря ми. Беше страхотно, когато всяка вечер се прибирах уморена и все пак заредена с емоции - свършил си нещо, помогнал си и виждаш резултата - а тя ме посреща на вратата и ми казва: "Мамо, влез да се изкъпеш, аз ще ти сготвя".
Прекрасни млади хора
Интересувам се как е усетила поколението на 16-25 годишните - мнозина от тази възрастова група гасихме на Витоша. Тихича ми връща, че страшно се е изкефила на ентусиазма и всеотдайността на по-малките. "Бачкахте здраво и въодушевлението ви заразяваше и мен. Най-готиното е, че планината и бедствието слагат под общ знаменател всички. Вече няма еколози и националисти, леви и десни, образовани и неуки - има доброволци. Горе бяха и дългокос метъл с кучето си Леми Килмистър, и момиче, което обожава чалгата и чиито ръце бяха отрупани с гривни и пръстени, но не се щадеше и се трудеше като за последно".
Значи тезата, широко повтаряна като мантра, че младите трайно са изпаднали в морален упадък и жизнена апатия, не е съвсем вярна - аз също се съмнявам в това и търся мнението на Тихича. "Знаеш ли, допускам, че горе сред дима и огъня бяха същите хора, които пият, повръщат и се бият в Студентски град. На тях просто им трябва кауза, която да ги увлече и провокира да бъдат активни и отговорни".
Съгласявам се с нея. В известен смисъл и без да звучи цинично, Пожарът имаше и добри страни. Лошите бяха горният и долен фронт, които така или иначе овладяхме.
Когато няма пожари за гасене...
Странно е да минем на друг режим в разговора. Встрани или по-скоро долу от изкачванията на планини, горските пожари и доброволчеството. Или какво прави тази жена, когато не броди по козирката на България в търсене на отмора, смисъл или огнени бедствия.
Живее с 12-годишната си дъщеря Марти в "Мусагеница". Завършила е счетоводство и от 1994 г. работи по специалността си в застрахователна компания. Явно е от породата хора, съумели да съвместят крайности - в случая на Тихича - клаустрофобичното дезинфекцирано офис пространство и неутомилия порив по приключенията сред природата и нощуването под откритото вечно небе.
"Когато имаме много работа, се е случвало да не спим по 48 часа. Пием кафе след кафе и ядем на крак. Дойде ли уикендът обаче се разтоварвам от всичко в момента, в който хвана гората".
Освен към планините, Тихича има слабост и към пещерите. И не само - тръпка са й всякакви екстремни преживявания и алтернативни начини за прекарване на свободното време: рафтинг, парашутизъм, парапланеризъм и др. Скоро е взела книжка и вече обикаля и с мотор, който иначе има от цели пет години ("Досега го давах на приятели"). Колелото пък е неизменният й спътник в града и извън него.
Навън вече е тъмно, а неоновите реклами хвърлят отблясъци и се отразяват в каската й, докато бута колелото и ми разкава какво предстои. Тези дни се опитва да намери подходяща галерия или зала, в която да покаже снимките, направени от нея край пожарите.
Когато й остава време, обръща внимание на дъщеря си. Тя пее в детския радиохор на БНР и се готви за кандидатстване в Класическата гимназия. Тихича иска да я запали по историята и планира догодина двете заедно да участват в археологически разкопки някъде из страната. А за почивните дни, естествено, е уговорено с приятели качване на връх Кончето в Пирин. Без значение дали там гори или не.
