Отказът на френския президент Еманюел Макрон да се даде зелена светлина за начало на преговори с Албания и Северна Македония за присъединяване към ЕС прати по дяволите ключовата стратегия на Брюксел за трансформиране на региона на Западните Балкани.
С този ход не просто членството в ЕС за двете балкански държави се отдалечи още повече, но също така бяха помрачени надеждите и на останалите страни от региона, които се надяват да влязат в европейския "Клуб на богатите". И ако тук, на Балканите, нещата изглеждат мрачно от този факт, с предусещането на нови залитания към Москва и Пекин в тези страни, то в общ план спирането на разширването на ЕС не е задължително лошо нещо.
Както Уинстън Чърчил често (погрешно) бива цитиран, ЕС не бива да допуска "похабяването на една добра криза".
Решението на Макрон да блокира началото на преговори със Северна Македония и Албания може да търпи много критики. Фактът, че страни членки като Франция не могат да се съгласят да подкрепят решението на Европейската комисия - която установи по-рано тази година, че и Северна Македония, и Албания изпълняват критериите за започване на преговори - наистина създава криза.
Подобно нещо казва на кандидатите за членство, че правителствата на големите икономики в общността не се доверяват на работата на Комисията и прави процеса да изглежда непредсказуем и объркан.
И все пак Макрон е прав в диагнозата си, че процесът не работи. Това не означава, че ЕС, който е неспособен да продължи напред с присъединяването на нови членове, докато досегашните не постигнат единодушно съгласие, трябва да се откаже от Балканите. Това означава, че трябва да гледа на безизходицата като възможност да се преосмисли цялостната връзка, която има с региона.
За ЕС този момент е възможност най-накрая да се съсредоточи върху разработването на по-добри инструменти за справяне с големите проблеми, типични за региона - от сериозната корупция, през проблемите в съдебните системи, често автократското поведение на държавните лидери и т.н.
През миналата година Комисията определи това като проблем, но предприетите опити за справяне с него биха могли да се определят само като твърде плахи. Вместо да се действа директно по темата, ЕК предпочете да направи процеса по разширяване на общността само по-сложен и по-тромав.
Франция твърди, че иска да обнови начина, по който ЕС подхожда към преговорите за присъединяване. Това звучи кухо, като се има предвид, че Париж досега не е поел каквато и да е инициатива за обновяването на този подход, нито пък от там са дошли конкретни предложения по темата. Затова сега е време и Брюксел действително да направи своя ход.
Настоящото блокиране също трябва да бъде червена лампа за Общността - ЕС трябва да разработи нова външна политика за региона, която да не се фокусира единствено върху процеса на членство с цената на добрата дипломация.
Подходът на блока към Западните Балкани отдавна разчита на "моркова" на присъединяването към ЕС като основен и понякога единствен стимул за решаване на открити спорове.
Вземете например ситуацията с Косово и Сърбия, където Брюксел се опитва да доминира диалога с обещанието, че ако двете страни нормализират отношенията помежду си, това ще отвори пътя им към членство в ЕС.
Тази мантра обаче спря да работи преди години, след разговори за промени в границите и на фона на петте страни членки на ЕС, които все още не са признали Косово за легитимна държава и не се знае дали някога ще го направят.
Перспективата за членство в ЕС беше мощен стимул за някои. Но това също отне вниманието от самите проблеми, които съществуват. Твърде често външната политика на ЕС разчита на обещанието за евентуално членство като на нещо като лекарство, а не като инвестиция в интензивно посредничество.
ЕС и Западните Балкани трябва да измислят нови начини за съвместна работа. Шестте страни от региона биха могли да намерят специфични политически области, в които да могат да се интегрират в ЕС, без официално да се присъединят към блока. ЕС, от своя страна, би могъл да подкрепи тези усилия с експертиза и ресурси, включително по проекти, свързани с околната среда или инфраструктурата.
По този начин, дори ако членството се окаже по-дълъг път, отколкото мнозина се надяваха, регионът ще може реално да се приближи до ЕС. Държавите в него дори биха могли да станата част от Шенгенската зона за свободно пътуване или от Европейското икономическо пространство, без да са реално членове на ЕС.
В крайна сметка присъединяването към ЕС също ще стане по-лесно и бързо, тъй като те постепенно биха били интегрирани в структурите на ЕС.
Последното забавяне в процеса на Албания и Северна Македония също може да се окаже ценен урок за реформаторите в региона, които твърде дълго разчитаха на външни лица, за да ги подкрепят. Сега съобщението от Брюксел е ясно: Вие сте сами.
Може да е болезнено и със сигурност не е посланието, на което са се надявали, но това може да подтикне желаещите да подобрят начина, по който страната им се ръководи, да предприемат действия, а не да разчитат на външна помощ, която така и няма да дойде.
За да може едно общество наистина да се превърне в консолидирана демокрация, основана на върховенството на закона, промените трябва да дойдат отвътре. ЕС може в най-добрия случай да предостави шаблон и стимул, за да може конкретната държава сама да предприеме необходимите стъпки. Но ЕС не може да свърши самата работа.
Сръбският президент Александър Вучич и други лидери в региона направиха на теория стъпки към ЕС, като същевременно продължават на практика да подкопават независимостта на демократичните институции и на медиите. Тази траектория не е в интерес на никого.
Разширяването на ЕС винаги е било инструмент за трансформиране на страните, а самото членство се явява анти-върхова точка, когато се случи. Затова и Брюксел трябва да преосмисли как най-добре да постигне целите си в региона на Балканите - подкрепа на истинска и трайна политическа трансформация отдолу нагоре.
