Когато става дума за книги, които обичаме, винаги във фокуса на вниманието попадат и авторите им - кои са те, как изглеждат, какво казват. От какво се е възмутил Джонатан Франзен? В кого се е влюбила Елизабет Гилбърт? Какво туитва Джоан Роулинг? Дали Харпър Лий наистина е планирала книгата й да е с продължение? Кой е дизайнерът на Чимаманда Нгози Адичи?
Това е културата, с която отказваше да се ангажира Елена Феранте - италианката, автор на девет успешни книги, наричани от критиците "неаполитански романи", достигнали статута на бестселъри. Феранте кара книжния свят да гадае коя е: много рядко се среща лично с журналисти и комуникира предимно по имейл и телефон. Всеки няколко месеца излиза публикация с нови "доказателства" за "истинската" й идентичност. Заради своята анонимност тя търпеше различен тип интерес - към нея се отнасяха като към една от най-мъчителните загадки в съвременната литература.
На 2 октомври обаче всичко това сякаш се срина. Журналистът Клаудио Гати публикува статия в New York Review, в която разкрива информация от финансовите отчети на издателите на Феранте - Edizione e/o, и ги свързва с преводач на име Анита Раджа, едно от имената, свързвани с "истинската" Феранте.
Опитът за разкриване на неуловимата авторка провокира гняв сред феновете, критиците и други писатели, които казват, че желанието на Феранте да остане анонимна трябва да бъде уважено; че самоличността й няма реално значение; че разследването е нарушаване на личното й пространство.
Според писателката Та-Нехиси Коутс името на Феранте не е информация, важна за читателите и обществото. Други определят статията, която я разкрива, като "доксинг" - форма на онлайн тролване, която включва публикуване на лична информация за дадена личност, от рода на адрес или телефонен номер, за да се насърчава онлайн тормоз.
Извън въпроса за личното пространство, заслужава си да се замислим за момент защо сме толкова любопитни да разкрием коя е Феранте и изгаряме от желание да превърнем авторката в човек от плът и кръв.
Да, живеем във време, в което сме свикнали да имаме неограничен денонощен достъп до любимите си знаменитости, политици и творци, да знаем с какво се хранят, с кого прекарват времето си, какво мислят по всички обществени въпроси - от козметичния режим до климатичните промени. Същевременно интернет ни е позволил да се крием зад маската на анонимността - многобройни идентичности, които ни освобождават от рамките на нашата единствена "истинска" идентичност и ни позволяват да бъдем различни герои в различни контексти. Защо не позволяваме на Феранте същата свобода?
Всъщност това не е ново. Разпространението на онлайн платформи узаконява смяната на идентичности, която всички ние практикуваме, и винаги сме практикували, в реалния живот - вие сте "сладката Джейн" за майка си, "коравата Джейн" на работното място, "Джейн, която яде само бекон" - за съквартирантката ви. Не е нужно онлайн световете ни да се засичат - можете да бъдете надежден и любезен домакин на сайта на AirBnB; трол спрямо поддръжниците на Хилъри в Twitter; разопаковащи чисто нови аксесоари за пушене на трева в Snapchat.
Защо тогава искаме да свързваме самоличността на литературните герои с гласа на създателя им?
За да се наслаждавате на романите на Феранте, не ви е нужно да знаете "истинското" й име или къде живее, нито да знаете как предпочита да пие кафето си. Тръпката, насилието и тревожността на приятелството между Лила и Лену по никакъв начин не е свързана с това колко изкарва като пари Феранте годишно, или каква кола кара, или дали е хетеро или хомосексуална, женена или неженена.
Александра Шварц заявява в New Yorker:
Не ме интересува. Всъщност, интересува ме: интересува ме да не научавам... За да се влюбите в книга по този начин, по който аз и много други хора се влюбиха в книгите на Феранте, означава да чувствате специална връзка с автора й, дълбок вид взаимна възприемчивост и разбиране. Авторът не знае нищо за вас, и все пак чувствате, че най-интимното ви "аз" е било разбрано. Фактът, че Феранте е избрала да остане анонимна, е станал част от тази договорка и поставя читателите и писателя в рядка равнопоставена позиция.
Точно тази договореност, това взаимно доверие, е решаващо. Дори и това, което виждаме, да е само една от многобройните идентичности, имаме правото да очакваме истинска и неизменна връзка с нея.
Можем да видим какво се случва, когато това доверие бъде предадено, в един от най-мащабните литературни скандали напоследък - загадката на Джей Ти Лирой, в началото на новото хилядолетие. Лирой е млад писател, който започнал да се публикува на 16-годишна възраст. Творчеството му се представяше като полуавтобиографично и се опираше на биографията му като проституиращ за шофьори на тирове, чийто сводник е майка му.
Медиите в крайна сметка разкриха, че Лирой е псевдоним на жена на име Лора Албърт, и че тя е измислила цялата самоличност на Лирой и е написала книгите му. (Скандалът е тема на нов документален филм за Албърт, озаглавен "Author: The JT LeRoy Story", който дебютира в САЩ миналия месец.) Албърт масово беше заклеймена като "огромен литературен измамник."
Това, с което Албърт е предала феновете си, и с което тя е далеч от Феранте, не е фактът, че е имала две идентичности, а в неубедително конструираното си алтер его. Личността на Лирой - която със сигурност предизвика сензации и продаваше книги - приканваше проучване на човека, създаваше разминавания и компрометираше творбите, свързани с това име. И това става ясно по отношение на възприятието на писанията на Лирой. След като публичната идентичност на писателката беше разрушена, Стивън Бийчи писа в New York Magazine през 2006, че "Историите са пълни с клиширани герои на "бели боклуци" и неясни, несвързани с определена религия, биещи децата си фундаменталисти."
Авторката, известна като Феранте, от друга страна, избира само да твори под друго име, не разкрива лична информация и няма публични изяви (и от време на време говори срещу откритите изяви). Тя дава на читателите книгите си - творби за ужасни и блестящи жени, и нищо повече.
Трябва да се откажем от тази мания по "цялата истина" за любимите си писатели и да приемем, че те са ни казали това, което сме искали да знаем. По същия начин, по който шефът ви не е нужно да познава тази страна от личността ви, която се протяга в таксито в 4 часа сутринта в събота, или дълбоко странните неща, които шервате в Snapchat от метрото в 3 следобед, или криптираните съобщения, които изпращате на изгубената си любов през WhatsApp, не е нужно да знаем къде живее Феранте или откъде произхожда майка й.
Фрагментираната идентичност, естествено, не е уникална за Интернет, нито отделеният от реалната личност автор. Естествено, най-трайните - и увлекателни - загадки в западната литература се въртят около авторството на шекспировите пиеси.
Уейн Бут пише през 1961 г. за "сложните връзки между така наречения реален автор с различните официални версии на неговото аз": "Трябва да говорим за различни версии, защото независимо колко искрен може да се опитва да бъде един писател, различните му творби ще съдържат различни версии... Точно както личните писма на един човек съдържат различни версии на неговото аз, в зависимост от различните контакти и връзки с всеки получател на писмата и целта на всяко писмо."
Той цитира ирландския критик Едуард Даудън, който пише през 1877 за великия романист Джордж Елиът (също писал под псевдоним). "Второто аз," пише Даудън, е "по-значимо от която и да е човешка личност."
Все още не знаем много повече за Феранте освен това "второ аз", което тя ни предлага. Анита Раджа, човекът, който изглежда е имал финансова изгода от продажбите на книгите на Елена Феранте, може да се окаже поредна "фасада". Истинският писател може да е примерно нейна племенница. Или съпруг. Или някой съвсем друг.
Съдейки по книгите, трудно е да си представим писателят да е мъж, или че тя е млада, или че не е италианка, или че е хомосексуална или еврейка. Но ако авторката на "неаполитанските романи" се вписва в която и да е от тези идентичности, това би означавало, че Елена Феранте е много, много добър аватар.
