Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Нобеловата награда за мир - една поредица от грешки

Нобеловият комитет в Норвегия отличи колумбийския президент Хуан Мануел Сантош, след като колумбийците отхвърлиха с референдум мирното споразумение

Снимка: Getty Images
Нобеловият комитет в Норвегия отличи колумбийския президент Хуан Мануел Сантош, след като колумбийците отхвърлиха с референдум мирното споразумение

Пътят към ада, казват, е постлан с добри намерения. Същото изглежда важи и за пътя към Нобеловата награда за мир. Новината, че колумбийският президент Хуан Мануел Сантош е носителят й тази година, не би могла да бъде по-перфектен пример.

Да, той постигна споразумение за прекратяване на безкрайния и очевидно непотушим подхранван с кокаинови пари бунт на ФАРК (Revolutionary Armed Forces of Colombia-People's Army). Но самият колумбийски народ, който изглежда не оценява позитивно споразумението, го отхвърли в референдум миналата неделя ако въобще е гласувал. Така че войната може да си продължи, и вероятно ще става още по-зловеща.

През годините комитетът в Осло е награждавал повече намерения, отколкото резултати - безброй пъти. Така е и в този случай. Сантош е удостоен с наградата "за неговите решителни усилия за слагане край на повече от 50-годишната гражданска война в страната, война, която е отнела живота на поне 220 000 колумбийци и е предизвикала изселване на близо шест милиона души."

Често целта е да се насърчат миротворците, които още са в процес на разрешаване на конфликти, и определено алтруизмът на Мартин Лутър Кинг-младши заслужава признание, но твърде често тези награди са базирани на безумен оптимизъм, особено когато се случват насред траещи много време кървави войни.

Хенри Кисинджър, един от най-бруталните реалполитици в последните 70 години, сподели наградата през 1973 за миротворческия процес във Виетнам, положил основите на пълната победа на Ханой и на победата и окупирането на някогашните съюзници на САЩ в Сайгон през 1975 г.

После дойде наградата през 1994 за палестинския лидер Ясер Арафат, израелския премиер Ицхак Рабин и израелския външен министър Шимон Перес за "техните усилия да постигнат мир в Близкия Изток." Този мир така и не проработи задълго, особено след като израелски терорист уби Рабин следващата година, а Арафат в крайна сметка стартира нова и кървава "интифада."

Една от по-неловките награди в последно време беше тази за Барак Обама, който я спечели за "изключителните си усилия за засилване на международната дипломация и сътрудничеството между народите." Добра позиция, няма спор, но по това време той дори още не беше изкарал една година от мандата си, а две години по-късно много от неговите "усилия" - особено в сирийската кървава баня - претърпяха пълен крах.

Нито пък неговата практика да използва дронове за взривяване на терористи по цял свят, както реални, така и само заподозрени в тероризъм, говори за солиден ангажимент към пацифизма.

В случая с Колумбия, това най-добре демонстрира трайните проблеми в основата на шумното миротворчество и наградата, която би трябвало да го насърчава.

Един от първите и най-очевидни проблеми е, че ако исканията на бойците са изпълнени, страданията на жертвите често се оставят настрана.

ФАРК са отвличали за откуп хиляди хора през годините, и компенсацията за тях и семействата им не е част от споразумението. Военните и особено паравоенните групи, които са се борили срещу партизаните, често са били корумпирани и жестоки сами по себе си. Кой ще помогне на техните жертви да се възстановят? Никой.

Виждали сме същото и в други държави, където "мирът и помирението" са водили до споразумение между амнистираните бойци (преди известни като терористи и тирани), но не са направили особено много, за да помогнат на невинните, захвърлени в категорията "косвени щети."

Изнудването и международната търговия с дрога, в която ФАРК остава огромен играч, спечели на партизаните толкова много пари, че командирите понякога буквално не са знаели какво да правят с торбите за боклук, пълни с банкноти от по 100 долара, с които е бил отрупан щабът им. Тези пари, сега добре скрити по света, остават незасегнати от споразумението.

ФАРК отправиха някои искания, за да подкрепят имиджа си на алтруистични революционери, и по този начин отправиха предизвикателство към статуквото в Колумбия. Един от основните им аргументи, който влезе в споразумението, беше план за проверка на правата върху недвижими имоти и осигуряване на по-равностойно разпределение на земеделската земя за селяните. Това би застрашило много от най-богатите хора в страната, чиито злоупотреби със системата са общоизвестни.

Фактът, че ФАРК получава автоматично 10 места в колумбийския парламент, независимо дали представителите им печелят изборите или не, е друг аргумент, който тормози населението. При оспорвано гласуване, тези представители лесно биха могли да се превърнат в "златен вот".

Показателно, тези, които живеят най-близо до местата на сраженията, гласуваха с огромно мнозинство за мирното споразумение. Те обаче бяха победени в национален референдум, особено в градове далеч от бойното поле, като Меделин, където хората вярват, че ФАРК се е огъвал под натиска на военна офанзива, финансирана с милиарди долари подкрепа от САЩ. Така че перспективата за още война, особено за хората в безопасните градски зони, не е изглеждала толкова тежка.

Дори и с всички тези недостатъци, Сантош би могъл да успее да продаде споразумението на мнозинството гласоподаватели, ако беше някой друг. Но Сантош е прочут с дървеното си поведение при публични речи и "анти-харизмата" си, казва един от преговарящите, който го е наблюдавал отблизо. И той не успя да осигури типа политическа подкрепа на терен, която беше нужна.

Дори консервативната Католическа църква, доминираща в Колумбия, вместо да подкрепи това мирно споразумение, насърчаваше паството си да гласува срещу него.

С погрешна преценка и липсваща обществена подкрепа, Сантош потърси одобрение от чужбина. Той проведе широко отразена церемония в Картахена след оповестяването на споразумението - но преди референдума - на което присъстваха светила като генералният секретар на ООН Бан Ки-Мун и американският държавен секретар Джон Кери.

Също така там бяха президентът на Куба Раул Кастро и външният министър на Норвегия Бьорге Бренде, две държави, които послужиха като "гаранти" за мирното споразумение. (Осло имаше участие в това споразумение, точно както и в израелско-палестинското преди 22 години.)

Колумбийците са прочути с крайния си национализъм, и всички тези облечени в бели ризи чужденци, каквато и да е титлата им, не направиха особено много, за да осигурят подкрепа за споразумението. "Беше много арогантно," коментира жител ан Меделин тази седмица.

И наистина, поглеждайки назад, тази дума изглежда неудобно уместна за много от тези награди, финансирани от състоянието на човека, изобретил динамита и експлозивите, довели до разрушения в наистина индустриални мащаби по световните бойни полета.

Просто е арогантно да се мисли, че може да се наложи мир на хората, като просто се поиска това да се случи.

Историята - включително тази на Нобеловите награди - показва, че мирът е най-вероятно да настъпи след решителни победи или взаимно изтощение на силите, или и двете, което е и точно това, което се случи на Балканския полуостров през 90-те години, но едва след избиването на стотици хиляди хора.

Това е неприятен факт, дори да ни се иска да е другояче. Но и не прави този принцип по-малко верен. Когато става дума за спиране на война, наградата на мира, за разлика от Нобеловата награда за мир, не е въпрос на намерения и абстракции, а на политика, сила и действие.



Най-четените