Съдба - неизвестна. Сърбите в Сараево още търсят какво се е случило с близките им във войната

"Все още търся останките на баща ми, 27 години след като беше убит. Последният път, в който разговарях с него, беше по телефона на 24 юни 1992 г. Два дни по-късно се обадих отново. Тогава обаче никой не вдигна."

Милан Мандич е сърбин от Сараево преди войната.

Днес той не живее в дома си отпреди войната, а в бежанско селище в Източно Сараево, контролирана от босненските сърби част от столицата на Босна и Херцеговина, само на няколко километра от стария му дом в центъра на града.

Войната идва в Сараево в началото на април 1992 г., след като войските на босненските сърби, подпомогнати от бившата югославска народна армия, започват да заобикалят града, след като референдумът от 29 февруари 1992 г. провъзгласява обявяването на независимостта на страната от Социалистическата федеративна република Югославия. Във войната загиват близо 100 000 души, 11 000 от които в обсадено Сараево.

Мандич е сърбин, роден и отраснал в Сараево. Преди войната той работи като комуникационен техник в главната пощенска станция в града. Началото на военните действия не го плаши дотолкова, че да избяга от града, докато в края на април 1992 г. не го раняват. Тогава с хеликоптер бива транспортиран до болница в Пале, крепост на босненски сърби от военно време.

"Бях сам там. Жена ми и две деца, както и родителите ми, все още бяха в Сараево. Мислех, че стрелбата ще спре скоро, но много скоро разбрах, че няма, затова реших да изведа жена си и децата извън града", разказа той пред Балканската мрежа за разследваща журналистика (BIRN).

Родителите му обаче са убедени, че тъй като са вече възрастни, никой няма да им посегне. Оказва се, че бъркат.

Майката на Милан е задържана и отведена в близкия квартал Добриня, контролиран от босненските мюсюлмански войски. Няколко седмици я държат в мазето на бившата банка там при нечовешки условия - 35 души в една стая, по пода на която са наредени дървени палета и е изсипана вода, така че никой да не може нито да седне, нито да легне.

Впоследствие възрастната жена е прехвърлена в бившата военна казарма в Сараево, известна като Виктор Бубандж, която през цялата война е служила като съд и затвор под контрол на босненската армия. Накрая я предават на войските на босненските сърби като част от размяната на затворници. Бащата на Мандич, който е инвалид, остава сам в дома им. След 24 юни 1992 г. той така и не вдига телефона у дома.

"Казаха ми, че снайперист от мюсюлманската армия е убил баща ми. Оставили тялото му в продължение на няколко дни, след което няколко сърби, принудени да копаят окопи, покриват тялото му с почвата от окопите", каза Мандич. През 1996 г. тялото е погребано на друго, отново неизвестно място.

Случаят на Милан Мандич е един от хилядите в града, който в продължение на 43 месеца е под обсада от войските на босненските сърби. Обстрелът по града е ежедневие, също както прекъсванията на тока и водоснабдяването, или сериозната липса на храна.

Според Центъра за разследване и докумениране в Сараево общо 3300 сърби са били убити в Сараево, включително около 1100 в частта на града, която е била под обсада от войски на босненските сърби, и 2200 в частите на града, контролирани от сърбите. Повечето загиват в резултат на обстрел и като жертви на сръбските снайперисти, обградили града, въпреки че някои бяха прицелени поради етническата си принадлежност.

Властите на босненските сърби в Баня Лука обаче твърдят, че убитите цивилни сърби в Сараево са далеч повече и броят им надхвърля 6000 души. В тази цифра те включват и по-широкия регион около града.

Спорък около цифрите едва ли има голямо значение за хора като Мандич, чиито близки все още се водят изчезнали вече над две десетилетия след края на конфликта. Смята се, че телата на около 150 сърби от Сараево, както и несърби, които са се опитали да защитят съседите си, са били хвърлени в едно дере, известно като Казани, в подножието на планината Требевич от източната страна на града.

Светозар Пударич, бившият вицепрезидент на Босна и Херцеговина и етнически сърбин в доминираната от хървати и бошняци федерация, беше едно от първите официални лица, които официално поискаха да бъде изграден мемориал, който да отбележи мястото на Казани.

Макар да не се опитва да оправдае престъпленията, Пударич обяснява, че ситуацията в началото на войната е откровено хаотична, тъй като първите удари са дошли от онези, които са разполагали с оръжие още преди войната. Такива местни "шерифи" са гонили хора от домовете им, грабейки ги за себе си и са организирали множество убийства.

По думите на Пударич бошняшките войници, за разлика от тези на босненските сърби по онова време, не са участвали в поръчването или организацията на подобни нападения и убийства на етнически сърби.

По думите му обаче властите в Сараево, особено в началото на войната, не са били в състояние да контролират различните въоръжени групировки, възникнали в защита на града, което е довело до много нападения над небошняци и най-вече сърби.

Пример за тази неефективност или дори нежелание от страна на военните власти в Сараево е убийството на семейство Ристович от 8 юли 1992 г. в частта на града, известна като Велесичи.

Там те са застреляни, докато обядват в дома си. Макар местните власти да мълчат по онова време за убийството на шестимата души, новината се разпространява през града от уста на уста. Два дни по-късно местните медии публикуват само изявление на министерството на отбраната и щаба на босненската армия, в което се казва, че трима неидентифицирани извършители са извършили убийство.

Убийците така и не са намерени. Според Пударич причината за това е нежеланието на местните власти, тъй като става въпрос за акт на насилие в населената част на град посред бял ден.

Подобни случаи далеч не са изолирани, но в повечето от тях извършителите или удобно са избягали в чужбина, или така и не са открити. Междувременно много от арестуваните и отведените в ареста "Виктор Бубандж" все още се водят изчезнали.

Случаят Казани показва много добре невъзможността или нежеланието на властите да се справят с насилието и беззаконието в Сараево. През 1992 г. Мусан "Како" Топалович, командир на 10-та планинска бригада на Първия корпус на босненската армия, е неподвластен на всеки закон извън неговия собствен.

Милицията на Како оперира в части от стария град на Сараево, както и в някои от централните части на града. Неговите войници пленявате не само сърби и хървати, но също така и войници от други други части, карайки ги да копаят окопи по фронтовите линии. Именно неговите хора водят жертвите си в Казани, за да ги екзекутират там.

Когато властите най-сетне го призовават да се предаде, Како отказва да им се подчини и убива полицаите, изпратени да го арестуват. През 1993г. при специализирана акция той е арестуван, а малко след това и убит - твърди се, че по време на превоз с полицейския микробус се опитва да избяга, което е предизвикало полицаите да го убият.

В края на войната към 1995 г. общо 14 членове на отряда на Како са с повдигнати обвинения и преследвани от закона, но не заради убийствата на Казани, а за подпомагане на престъпленията и несъобщаване за тях. Те са осъдени на 37 години затвор общо, но на практика нито един от тях не лежи присъдата си. Няма нито един запис, че някой от тях някога е споделил угризения за престъпленията в Казани.

Междувременно Самир Беджич, бивш член на десетата планинска бригада на босненската армия, е арестуван след войната в Германия и прехвърлен в Босна. Делото срещу него за престъпленията в Казани продължава над 15 години, след няколко връщания за преразглеждания и обжалвания. Производството вече продължава по-дълго от първоначалната му присъда от 14 години затвор.

Подобни истории не насърчават сърбите да обмислят да се върнат в града, където да поискат да им се върнат предишните домове.

Милан Мандич сега живее на няколко километра от стария си дом, но в част, контролирана от сърбите. Семейната къща на Мандич все още стои в община Нови Град в Сараево, на няколкостотин метра от мястото, на което бащата на Милан е убит през 1992 година.

Апартаментът на Милан в центъра на града също стои там, но той предпочита да го продаде, след като научава, че след войната за сърби е опасно да живеят в тази част на Сараево и са заплашени от смърт.

Сега той ръководи местна организация - Асоциацията на семействата на изчезналите лица на Сараево-Романия. Тя представлява пред държавата сърби, които все още търсят свои изчезнали близки и роднини, убити по време на войната и погребани тайно на места като Казани.

От края на войната досега са извършени три ексхумации в дерето Казани, което е на около 30 метра дълбочина и 70 метра ширина. Открити са останките на 21 души, а 16 от тях са идентифицирани към момента. Вече не се планират допълнителни ексхумации на мястото, тъй като няма информация за повече общи гробове там.

Но Казани не е единственият масов гроб в Сараево, казва Мандич. По негови думи има още няколко подобни места, където са погребвани сърби и хървати, жертви на войната. Проблемът е, че има много трудности пред проучването на тези места.

Така например на мястото на един от предполагаемите обекти в момента се намира общинското сметище в Сараево в община Нови град. При претърсване на сметището през 2013 г. са открити останките на мъж, чийто труп е бил преместен там, след като първоначално е бил погребан в основата на психиатрична болница в Соколац, на около 50 километра.

В момента не се планират по-нататъшни разкопки на сметището. "Засега нямаме нова информация, въз основа на която бихме извършили ново търсене в обекта", заяви Институтът за изчезналите хора.

Подобна е ситуацията и с няколко други подобни обекта, на които са намирани останки, но липсват категорични данни, че може да има заровени и други хора там.

Мандич все още се надява, че един ден може да намери останките на баща си, близо 30 години след като е бил убит.

"Всъщност не съм сигурен къде може да се намира тялото му. Има и друга възможност - той да бъде погребан някъде в близост до нашата фамилна къща, където след войната са построени много нови сгради и останките му може да са дори под някои от тези сгради, така че би било невъзможно някога да ги възстановим", казва той.

Той обаче отказва да бъде ядосан или да търси мъст, нито обвинява Сараево. За него това винаги е било "моят град".

"Много се промени, вече не е същото, но все пак е мой", казва той. Войната се е опитала да съсипе духа на града, но това не му пречи да възпитава двете си дъщери в Сараево.

"Те успешно завършиха обучението си в Сараево, но знаят, че тъй като национализмът не е умрял, все още са изправени пред някои глупави проблеми. Макар да получиха дипломите си, те не могат да си намерят добра работа в Сараево, защото са сърби. В същото време те не могат да намерят работа в Източно Сараево, защото са завършили в Сараево, така че да си търсят работа там", добави той.

Въпреки случилото се с баща му и всичко след това, Мандич каза, че отказва да мрази.

"Отгледах децата си така, че да не мразят никого, както родителите ми възпитаха мен. Някои от най-добрите им приятели и днес са бошняци", казва той.

За съжаление, продължава той, политиците в Босна и Херцеговина все още се опитват да държат хора от различни етноси в страх едни от други, за да запазят така властта си.

"Те трябва просто да позволят на тези бедстващи хора да живеят и да работят в мир, без никакви страхове, и ще бъде по-добре за всички. Ние, които сме изгубили най-скъпите си, всички страдаме по същия начин, тъй като престъпленията, мъката и болката нямат националност."