Докато светът осъзнава, че Доналд Тръмп ще се бори да осъществи всяка идея от предизборната кампания, нещо в отношението на хората след встъпването му в длъжност все пак се промени.
Промени се виждането им за Мелания.
Попаднахте ли на онзи гиф? Този, в който Мелания Тръмп, току-що станала първа дама на САЩ, се усмихва широко, когато съпругът й я поглежда... и после, когато той се обръща, усмивката преминава в тъжна физиономия? Безкраен цикъл от усмивка - тъга - усмивка - тъга.
Сякаш само тези малки откъси разкриват всичко за Мелания, брака й и обществото, пише „Атлантик".
Във време, в което всички забиват нос в детайла, кадрите станаха тема на ожесточени дискусии. „Слейт" направи детайлен анализ на гримасата на Мелания Тръмп. „Джезъбел" излезе със саркастичния коментар, че „Мелания определено обича съпруга си и е много щастлива да бъде там." Списание „Ню Йорк" дори провери истинността на видеото, от което идва гифът, за да докаже, че всичко наистина е реално. #FreeMelania стана водещ хаштаг в Twitter.
Докато първите действия на Тръмп като президент и маршът на жените към Вашингтон се бореха за внимание, всички споделяха краткия гиф. По време на последното събитие, много от протестиращите използваха лозунгите си, за да изпратят послания като "Мелания, мигни два пъти, ако имаш нужда от помощ" или просто „Свобода за Мелания".
— Marv (@Marv_Vien) 23 януари 2017 г.
Това съчувствие към Мелания Кнаус Тръмп е само част от дългогодишното разбиране на популярната култура, че новата първа дама е тъжна спяща красавица в съвременна приказка.
В пародиите си по време на президентската кампания „Сатърдей Найт Лайв" представяха Мелания като Рапунцел - с тяло и мечти, затворени в златна кула, но без достатъчно дълга коса, за да успее да стигне до земята и нейната свобода.
В шоуто на Стивън Колбер тя беше представена по сходен начин, като звездата от Бродуей Лора Бенанти изигра Мелания, която с морзов код изпраща послания за помощ.
Blink if you need help @MELANIATRUMP
— Chelsea Handler (@chelseahandler) 25 януари 2017 г.
Тези образи като цяло съчетават съчувствие и ирония, в почти равна степен: те приемат, че Мелания има богат вътрешен живот, и заявяват загриженост за този живот- но голяма част от загрижеността им се превръща в шега.
Не с Мелания, а с брака, в който тя е "затворена в клопка."
Тезите за "горкото малко богато момиче" са израз на някакъв вид „загрижено тролене". Шегите се опират на идеята, че Мелания е нещастна и приклещена в ъгъла, и съответно достойна за съжаление, донякъде защото в противен случай трябва да си представят жена, която е щастлива със съпруга си - жена, която не се засяга от репликите на Тръмп за "грабването за *** " и "толкова противна жена", и "мис Пиги."
Алтернативата изисква да я приемат като жена, която толерира подобен език и поведение и стои зад мъжа си; жена, направила избор, дори и той да е в неудобен конфликт с идеалите на прогресивния феминизъм.
Чрез #FreeMelania мнозина искаха да превърнат богатата жена, която някога се е снимала как върти лъскави бижута като спагети, в романтична героиня.
#FreeMelania носи нюансите на Ема Бовари и Ана Каренина, и Лили Барт, и Една Понтелие: ето още една силна жена, придумана да стои в безучастно мълчание.
Това, което #FreeMelania игнорира, естествено, са няколко публични изказвания на първата дама, в които тя защитава съпруга си. През 2011 година тя беше поддръжник на идеята му, че Барак Обама не е роден в САЩ. После омаловажи съдържанието на записа с нецензурните му изказвания за жени от Access Hollywood като "момчешки приказки". Някога дори се хвалеше, че: "Не съм съпруга, която пили на главата на мъжа си".
Насилието може да има много форми, няма спор; шоуто на Колбер например загатваше, че тя е жертва не само на брака си, но и на някакъв брачен "стокхолмски синдром".
Да приемем обаче, че тя е жертва - и дори на шега да предлагаме да я спасим от него - означава също така да игнорираме факта, че самата Мелания каза в свое интервю: „Хората всъщност не ме познават и говорят за мен като: „О, Мелания, горката Мелания". Не ме съжалявайте."
Въпреки че жената, родена под името Мелания Кнавс, неохотно прави публични изяви, когато се изказва публично, винаги е в подкрепа на съпруга си.
Или както Стаса Едуардс писа в „Джезъбел" по-рано тази седмица: Мелания "не заслужава вашето съчувствие." Вместо това новата Първа дама е "активен участник, работещ за изграждането на наратива на Доналд Тръмп."
Това е идея извън рамката: Мелания, която има пълен контрол над себе си и ситуацията си, да е заета с това да помага на съпруга си да дойде на власт. И все пак това е теза, която признава на Мелания шанса да бъде жена от XXI век, която взема сама решенията си и живее с последиците от тях. Това е реалността, за която Чимаманда Нгози Адичи загатва в авторитетното си и крайно съчувствено охудожествяване на историята на Мелания - "The Arrangements." Адичи си представя третата жена на Тръмп като съвременна Клариса Далоуей: на повърхността като сфинкс, но в истинския дух на Вирджиния Улф, преливаща от интелигентност, светлина и топлина под гъвкавата й повърхност. И все пак: съгласна със случващото се. Измислената Мелания на Адичи е като цяло напълно задоволена от живота, който изборите и богатството са й дали; тя оценява "благородната леснота на всичко наоколо."
Единственото нещо, от което Мелания се бои в истоеията на Адичи? От това нейният съпруг да стане президент. „Тя се изпълни внезапно със страх," пише Адичи, „представяйки си какво би се случило, ако Доналд наистина спечели. Всичко би се променило. И нейното задоволство би се счупило на парчета."
Може би това е изражението, което стопи лъчезарната усмивка на Мелания мигове след като нейният съпруг стана президент. Може би в този миг тя се изправи пред бъдещето си: бъдеще, в което нейните действия ще се гледат под лупа, бъдеще, за създаването на което тя е спомогнала, бъдеще, в което хора ще предлагат, любезно и саркастично, да я спасят от самата нея.
Обсесията с въпросния джиф е израз на фундаменталната липса на разбиране, че реакциите на европейците се различават като ден и нощ от тези на американците. То реакцията на балканеца е различна от тази на италианеца, та онези зад локвата нямало да бъдат други. Това, че на българин винаги му личи, че английският, колкото и добре да го е научил, не му е майчин, не се крие само в това, че в английския има десетки пъти повече звуци, отколкото в българския. Просто, културата е друга, реакцията към нещата е друга, вкоренената личностна интонация е друга. Неусетили това, издателствата ни се надпреварват да печатат книга след книга с американски психологически похвати, които няма как да не паднат на глухо ухо, когато ги прелистват българи. Никакви body language издайнически сигнали, които тутакси разкривали лъжеца, няма да подпомогнат българския полицай, нито начинът по който девойката докосва и тръсва косите си няма да укажат на българския младеж влюбена ли е тя в него или напротив. Тези сигнали важат за Америка. В България неписаното слово е друго, много различно. Ето защо, поради липсата на подобен усет за различие, едва ли има по-смешно нещо от това руснак да се прави на американец. Смешно е да гледаш как американцец пък се прави на руснак. Мелания Тръмп е словенка, което е от сърцето на изтънчена Европа, където да се хилиш като зелка по повод и без повод не се счита за уместно, както всяка срещната ти се усмихва в Ню Йорк, а като я заговориш, защото е дала вид, че те познава от сто години, те съди за sexual harassment. Хората са си хора навсякъде, но начините да прикрият двуличието си са различни даже и за страна, а може би и за град. Представи си body language-то на шоп от Бистрица и го сравни с това на хипстъра (макар и хипстърството и то да е заемка, ашладисана на градското ни дърво) на пърформанс в ``Склада'' до малките пет кьошета. Тъй че, да ги оставим да си правят клипчетата и да се дивят. Няма да я разберат Мелания.