"Ню Йорк има живот на механичен чук, който ви подлудява от безпокойство, ако нямате вътрешен стабилизатор", пише Хенри Милър за завръщането си в града след почти десетилетие в Париж.
Вместо да се радва да се върне, нещо някак си просто не изглежда както трябва на родения в Бруклин романист:
"В Ню Йорк винаги се чувствах самотен, със самотата на животно в клетка, която води до престъпления, секс, алкохол и други безумия".
А Милър не е бил човек, лишен от приятели или чар - той се жени 5 пъти, но се приема за аутсайдер. И именно родният град му е причина за тази треска от самота.
Дали думите на Милър са доказателство, че Ню Йорк, където безброй хора са дошли да търсят слава, работа, любов и дори себе си - е най-самотният град в света?
А ако човекът, а не мястото, е източникът на неудовлетворение за Хенри Милър, то какъв - и кой - е най-самотният град на света?
Със сигурност знаем, че градският живот е по-стресиращ от селския, но дебатът дали хората се чувстват по-самотни в града или в провинцията от години се води между социолозите.
Доклад от 2016-та отбелязва, че случаите на самота в градовете са по-чести, но изненадващото е точно какво води до тях. Същият доклад констатира не само, че полът и образованието като цяло са без значение (освен за онези с най-високо ниво на образование, които често са по-самотни), но и че доходите на домакинството и грижата за домашен любимец имат твърде малък ефект върху намаляването на чувството за самота.
Какво влияе на самотата и как се задейства тя в градовете?
Размерът на домакинството влияе обратнопропорционално на това как се чувствате: колкото по-малко е домакинството, толкова по-самотни са хората в него.
Хората, които наемат или притежават дом, са по-самотни от тези с ипотека, вероятно защото градовете с много наематели - като Лондон, в който се очаква 60% от жителите му да живеят под наем към 2025 - по-често се местят на нов адрес и потенциално се ангажират по-малко с общността си.
Ню Йорк, Лос Анджелис и Сан Франциско имат нива на наематели, които са около 50-55%. Наемателите доминират и в германските градове - дългосрочна тенденция, приписвана на ниските наеми и политиките за жилищно строителство, но която може да повлияе в крайна сметка на ангажирането с другите жители на кварталите.
Едно е сигурно: процентът хора, които живеят сами, се е увеличил драстично.
В САЩ, 27% от хората живеят сами, докато през 1920 броят им е бил само 5%; в Ню Йорк те са приблизително една трета от жителите.
Същата тенденция важи и за Канада и е дори още по-изразена в Европа - 58% от хората в Стокхолм живеят сами, стойност, която се счита за най-високата в Европа.
В много градове тенденцията е трайна. Австралийското статистическо бюро твърди, че ще има 1.3 млн. нови едночленни домакинства през 2025, ръст с приблизително 60%, и това може да пренасели големите градове и да повлияе на достъпа до евтини жилища.
От тези данни обаче в сянка остава хипотезата, че живеенето сам води до самота - две неща, които според социолога Ерик Клиненберг, автор на Going Solo, често си противоречат.
"Всъщност почти няма доказателства, че нарастването на броя живеещи сами води до това да се чувстваме самотни", пише той през 2012.
"Изследванията показват, че качеството, а не количеството социални интеракции са най-недвусмислено определящи за самотата. Това, което има значение не е дали живеем сами, а дали се чувстваме самотни".
Демографската група, която съобщава най-много, че се чувства самотна, са по-възрастните хора - и те често живеят сами.
В Стокхолм 35% от хората над 75-годишна възраст споделят, че изпитват усещане за самота, докато в Бристъл процентът е 10-15%. (Оттам идва и популярният девиз "Бристъл: страхотно място, където да остареете")
По-старите хора е по-вероятно да бъдат по-самотни в градовете, особено ако са по-бедни, имат физически или психически проблеми или живеят в непривилегировани региони.
Campaign to End Loneliness твърди, че 7% от по-старите хора във Великобритания са самотни, а изследователят на възрастовите проблеми Томас Скарф констатира, че 16% от старите хора в бедни квартали в английските градове са "болезнено самотни".
Ливърпул и Лондон са с повече самотни стари хора от Манчестър, което може да обясни и защо Манчестър третира самотата като градски здравословен проблем: градът създаде програмата си Valuing Older People през 2009-та, за да се справи със самотата и изолацията им.
Подобни проекти възникват и в други градове в Европа, където се знае, че самотата върви заедно с проблеми като сегрегация, жилищна политика, здравеопазване и изолация сред старите хора и други уязвими граждани.
Не само старите хора обаче страдат от изолация
В Австралия градските жители имат по-малко приятели, отколкото преди две десетилетия.
В САЩ притеснителните 20% от хората казват, че имат само един близък приятел.
Мозъчният тръст Vancouver Foundation поиска от лидерите на общности и благотворителните организации да идентифицират най-сериозните проблеми, пред които са изправени гражданите - и отговорът не беше бездомност или бедност, а изолация.
От 4000 души от около 80 различни етнически групи, участвали в анкетата, една трета от респондентите декларират затруднения да изграждат приятелства.
В този млад, разнороден град, новопристигналите страдат най-много: сред хората, които са били в Канада от пет години или по-малко, почти половината (42%) имат само по един-двама близки приятели.
Недостигът на приятелства не е само сред емигрантите.
Много от жителите на Токио жадуват за приятели дотолкова, че са склонни да си наемат такива.
Американският писател Крис Колин, заинтригуван от японския бизнес с "привързаност под наем" от рода на кафенета за прегръдки и наемане на котки, прекарва известно време, работейки за компания, осигуряваща временни приятели.
Клиентелата е разнообразна, пише той: вдовци и вдовици, свенливи необвързани мъже, "един тип, който просто искаше приятел, който да му направи услугата да изчака 7 часа пред магазина на Nike, за да вземе страхотни кецове за него, когато ги пуснат на разпродажба".
Най-голямата от агенциите за наемане на приятели - Client Partners, има осем филиала само в Токио.
Отвъд Японско море, има друг проблем: мащабна миграция.
Китайците от провинцията се местят в големи градове като Шанхай и Пекин и се сблъскват с изолация с епични мащаби.
През 2012-та шокиращо много - 230 млн. души - са мигрирали от провинцията към градовете. (Повече от половината от населението на страната живее в градове - ръст с 33% спрямо 1990).
Известни като "плаващото население", те често се оказват в нискокачествени, гъстонаселени домове, подложени са на дискриминация и са изложени на риск от ниско социално участие, особено ако често се местят другаде.
Учените анализират китайските източници за общностните социални мрежи, контактите и привързаността към кварталите и маргинализацията, и са установяват, че емигрантите са по-добросъседски настроени - което може би им помага да се борят с изолацията - но са изправени пред дискриминация и в някои случаи крайно сурови условия за живот: една от корпорациите в индустриалния град Шенжен настанява над 200 000 служители в общежития - и там избухва епидемия от самоубийства.
Според китайски източник "кварталът за тях е на практика работното им място".
В Пекин емигрантите имат по-голяма "съседска интензивност" - с други думи, по-добре комуникират с общността си, което показва, че емигрантите може да пренесат необходимите провинциални ценности в самотната градска джунгла.
Ако животът в китайските мегаполиси илюстрира нещо, то е, че самотата често се дължи на външни обстоятелства.
Това не изненадва Оливия Ленг, чиято нова книга The Lonely City описва престоя й в Ню Йорк след раздяла с партньор.
"Проблемът с градовете е, че сме тотално заобиколени от хора", разказва Ленг пред Globe and Mail.
"Виждаме други хора да живеят по-богат, по-населен с хора живот от нашия собствен. Същевременно се чувстваме много незащитени... Всеки е пред очите на другите. Ето защо самотата на града има особена и специфична болезненост".
Самотата обаче често е като лошото време - "тя преминава през живота ни".
Значи ли това, че хората в Шанхай или Берлин са по-самотни от тези в Стокхолм или Ванкувър?
Зададохме този въпрос на един от водещите изследователи в тази област, Джон Качиопо от Чикагския университет, автор на книгата Loneliness.
Неговото изследване оспорва тезата, че градският живот изначално е по-самотен от провинциалния и той отказва да избере само един град.
"Кой е най-самотния град" е интересен въпрос", отговаря той. "За съжаление нямаме данни, на база които да дадем отговор на него".
Може би Ленг е права, че градската самота е ефимерна. Или пък можем да се поучим от трудностите на Хенри Милър в Ню Йорк.
В крайна сметка през 1944-та той си събира багажа и се мести в слънчевия Биг Сър в Калифорния.
