Смъртта на американския сенатор Джон Маккейн предизвика вълна от опечалени коментари в САЩ. Над 20 години от живота си той беше посветил на страната си - първо като военен, а след това и като политик, борещ се за това, което смята за правилно, без да спазва задължително партийната линия, ако това би влязло в конфликт със собствените му позиции.
В епоха, доминирана от крайните политици - и в дясно, и в ляво, в САЩ неговото име звучи все още като символ за политиката на дясното и на традициите, които не изпадат в радикализъм. Затова и сега след смъртта му множество медии го определят като достойния човек в американския политически живот.
Още от времето в армията изпъква нежеланието му да използва статута си - сина на адмирал във флота - за да получи ранно освобождаване от служба, а Маккейн става пример за безкористност и жертвоготовност, които малцина могат да си представят.
По-малко от десетилетие, след като името му се появява в новините като спасения и освободен военнопленник, смел американски пилот и герой от войната, той вече е в политиката.
През 1986 г. наследява пенсиониралия се сенатор от Аризона Бари Голдуотър и така започва славният му път в американския политически живот.
Бързият му възход там обаче се забавя в началото на 90-те, когато името му се появява в скандала "Кийтинг 5" Той и четирима други сенатори биват обвинени в упражняване на влияние в полза на богатия бизнесмен и донор на Републиканската партия Чарлз Кийтинг.
Етичният комитет на Сената в крайна сметка решава, че Маккейн "е имал грешна преценка за намесата си от името на Кийтинг в отношенията му с регулаторите", но също така се добавя, че и младият сенатор не е предприел никакви неправомерни действия добави, че действията, които предприе" не са били неправомерни, "макар и да могат да се определят като груба небрежност".
Бавно, но сигурно, той започва да си изгражда достатъчно силен образ в национален мащаб заради този скандал. И именно скандалът повлиява на този образ.
След като е се докосва почти до тънката линия между парите и политиката, Маккейн се преражда като ангажиран реформатор, а основен приоритет в политиката му е мащабна реформа в предизборните кампании и тяхното финансиране.
Въпреки това Маккейн до голяма степен бива пренебрегван като основен играч в президентската надпревара през 2000 г., когато обяви кандидатурата си през септември 1999 г.
Тогава губернаторът на Тексас Джордж Буш бе смятан за сигурен избор на републиканската партия, а Маккейн не беше възприеман дори като минимална заплаха срещу кандидат от потомствено политическо семейство като Буш, което вече има един президент зад гърба си.
И все пак той се бори със зъби и нокти за победата. И това си проличава особено много на първичните избори в Ню Хемпшир. Маккейн прави кампания като от филмите - вълнуваща, възторжена и толкова освободена от табута, защото кандидатът знае, че няма какво да губи. Той държи дълги речи, с часове говори с репортери и с местните в различните градове, които посещава, по всевъзможни теми.
А когато Маккейн смазва Буш с 18% преднина в Ню Хемпшир, той изглежда и звучи на всяка крачка като убиец на гиганти, като човекът, който е победил "избрания" водач на републиканците.
Реалността обаче се връща с пълна сила в Южна Каролина - първични избори, които все още се смятат за едни от най-тежките и груби, провеждани някога в историята на републиканците, и която човек може да опише просто като "всичи срещу Маккейн".
В крайна сметка бунтовният му опит да се изправи срещу Буш е спрян и в щата той губи от бъдещия президент. Веднага след изборите в Южна Каролина сенаторът обявява оттеглянето си от изборите. Известно време след това ще се усеща дълбокото му огорчение спрямо Буш и цялата партия, която се обединява срещу него.
Все пак той успява да извлече своите дивиденти дори от тази загуба. Сериозната национална популярност, която придобива в тези избори, той успява да приложи за прокарването на цялостна реформа относно финансирането на предизборни кампании - нещо, срещу което са почти всички членове на партията му.
До 2004 г. Маккейн вече е преглътнал огорчението си към Буш и активно се занимава с преизбирането му срещу тогавашния кандидат на демократите Джон Кери - ход, с който спечели редица републиканци, които дотогава се оплакваха от неясната лоялност на сенатора.
А когато настроенията за война и в Ирак през 2003 г. поставят под въпрос дали страната да влезе там, или не, именно Маккейн е един от гласните поддръжници на военните действия срещу Садам Хюсеин. Но това, както и останалите неща в кариерата на сенатора, следват преди всичко собствените му мнения и съвест.
Така през 2007 г., когато отново обяви кандидатурата си за Белия дом, продължава да спазва тази си политика. Затова и кампанията му към онзи момент изглежда почти обречена заради подкрепата му за цялостна реформа в законодателството за имигрантите - тема, която неговата партия не чувства особено близка.
Повечето политици към този момент биха се отказали. Не и Маккейн. Той се връща в Ню Хемпшир - мястото, което го издига на предните избори, в които участва и оттам започва наново кампанията, която ще го прати в голямата надпревара за Белия дом. Там обаче се оказа изправен пред всички възможни лоши знаци за него - напрежението в обществото спрямо републиканеца Джордж Буш, разклатената икономика в самото начало на голямата финансова криза, както и фактът, че се изправя срещу един Барак Обама, чиито послания успяват да спечелят голяма част от обществото.
Загубата на изборите отрязва шансовете на Маккейн да стигне въобще до президентски пост, но той не се оттегля от политиката.
През следващите години той циментира ролята си на ястреб по въпросите на външната политика, жесток защитник на военните и армията, и човек, който понякога (и с радост) ще бръкне с прът в колелото на собствената си партия, за да посочи нередностите там.
Особено на фона на политическата кариера на Доналд Тръмп, Маккейн беше човекът сред републиканците, който не се страхуваше да отправи критики и към президента, и към ръководството на партията, което клонеше все повече към крайности.
В крайна сметка Джон Маккейн е политик, който с възгледите си и с политиката си печели множество критики, но и уважението на политиците и от двете партии. А сега за него медиите в САЩ пишат като за един от последните достойни политици на Америка.
