Вече е официално. Антонио Гутереш, социалист и бивш министър-председател на Португалия ще бъде новият генерален секретар на ООН.
От месеци се говореше, че именно той е фаворитът в надпреварата за поста, но все пак изборът му беше изненада, защото Москва неведнъж изрази желание избраникът да бъде кандидат от Източна Европа. (Настоящият лидер на организацията Бан Ки-Мун e от Южна Корея, а предшественикът му Кофи Анан беше от Гана).
В крайна сметка Гутерeш, който не е чужд на организацията, победи останалите претенденти неочаквано рано. В Източна Европа фокусът беше върху Ирина Бокова или Кристалина Георгиева като варианти за генерален секретар на ООН, докато западни държави възприемаха като топ претенденти аржентинката Сузана Малкора и бившият новозеландски премиер Хелън Кларк - и двете със сериозни шенсове да се окажат първите жени начело на организацията.
Победата на Гутереш беше приветствана от наблюдателите, които го описват със суперлативи.
Бивш върховен комисар на ООН за бежанците, той буди сериозни симпатии с репутация на красноречив защитник на човешките права. Гутереш е известен и с призивите си към Великите силии да правят повече за по-уязвимите, вместо да отстъпва пред тях - смел избор за организация, насочена към мирни решения.
Сега възниква въпросът: Кой е Гутереш? Какво значи избирането му за ООН и провалените опити да бъде спряна войната в Сирия? Какво всъщност може да постигне един генерален секретар, независимо колко е опитен?
Последният въпрос може би е най-важният. Генералният секретар на ООН не притежава армия, нито контролир над икономиката. Гутереш поема поста във време, в което две водещи сили - САЩ и Русия, са в ситуация на остро противопоставяне по отношение на най-тежката криза - тази в Сирия. Това е ужасен начин да започнеш мандата си.
Кой е в крайна сметка Гутереш?
Човек с академична кариера, той е бил политик през почти целия си живот. През 1974 година, когато португалската фашистка диктатура е свалена с пуч и заменена с демокрация, Гутереш подпомага създаването на Социалистическата партия, която скоро се налага като основната политическа сила в център-ляво.
През 1995 година Социалистическата партия печели националните избори в страната, а Гутереш като неин лидер, става премиер. По това време Португалия се сбълсква с притеснителен ръст на хероиновата зависимост в страната. Отговорът на Гутереш в това предизвикателство е безпрецедетен закон за декриминализиране употребата на всички наркотични вещества. Този ход се оказва доста успешен, а нивото на пристрастявания към наркотици в страната пада и е пет пъти по-ниско отколкото средното за ЕС.
Броят на заразените с ХИВ пада с 95 на 100 след декриминализирането. Не може да се твърди със сигурност, че именно закона на Гутереш е в основата на позитивните резултати, но определено показва, че не е довел до негативи.
По време на мандата си Гутереш успява да си изгради стабилна репутация сред португалските политици. Дори опонентите му в Социалдемократическата партия се отнасят към него с уважение.
„Напуснах страната преди 11 години, но имам много жив спомен за това колко силна беше неговата репутация", казва Андре Кореа д'Алмеда, професор по политическа икономика в Колумбийския университет.
Гутереш подава оставка през 2002 година, след като Социалистическата партия се представя слабо на местните избори. Тогава се насочва към международната политическа сцена. За известно време е начело на Социалистическия интернационал - глобална организация на социалдемократическите партии.
През 2005 година става върховен представител на ООН за бежанците, заставайки начело на полуавтономна агенция, в помощ на онези, които бягат от война, глад и други форми на бедствия, предизвикани от човека или природата.
И на тази длъжност Гутереш получава положителна оценка.
„Той непрекъснато влизаше в ролята на глас на бежанците по света; един вид морален стожер, който поставя на карта кариерата си, обръщайки се към големите страни", казва журналистът Марк Леон Голдбърг, който отблизо следи организацията.
Той разказва как преди няколко години на събитие на Американския институт за мир във Вашингтон е срещнал Гутереш, който изнасял реч за кризата с бежанците от Сирия. По начин, нехарактерен за човек, който се нуждае от подкрепата на Вашингтон, за да стане следващия генерален секретар, той застава пред представители на американското правителство и остро критикува администрацията на Обама за нищожният (тогава) ангажимент към преселването на сирийските бежанци.
Въпреки това Гутереш остава достатъчно популярен, за да се ползва с подкрепата на САЩ за поста в ООН.
Той има и репутация на ефективен мениджър. Успява да намали разходите за офиси и персонал наполовина, докато същевременно развива капацитета на организацията да се справя с по-висок брой бежанци. Това е впечатляващо, като се има предвид склонността на ООН към разточителство и корупция.
Успехът в тази особено трудно задача вероятно обяснява защо успява да пребори кандидати като Малкора и Кларк, които биха били исторически избор.
Ще има ли значение работата на Гутереш?
Най-голямото предимство на Гутереш е способността му да работи с хората - способността му да постави въпроса за бежанците и нуждата им от помощ. Публичната защита не е силата на Бан Ки-Мун, който е внимателен дипломат, подбиращ добре думите си, като според критиците - не смее да критикува водещи сили като Вашингтон и Москва.
Според анализатори в този момент очакванията към генералния секретар са да има силата да убеждава. Това е особено важно, когато генералният секретар на ООН не разполага с особено много формална власт. Въпреки че постът изглежда важен, реално контролът се разпростира до няколко агенции, които управляват бюджети в пъти по-малки от тези на повечето държави.
Истинската сила на генералния секретар се крие във възприятието: усещането за легитимност, което идва от отговорността за най-голямата и известна световна организация. Усещането, че говориш „от името на света" носи със себе си морална власт, а умел генерален секретар може да се издигне до посредник в преговори и да бъде начело на водещи хуманитарни инициативи.
Затова и влиянието на тази позиция зависи от личността, която я въплъщава и желанието на другите държави да се вслушат в ООН. Гутереш ще бъде подходящ за тази работа, а според анализатори негов приоритет ще бъде кризата в Сирия - проблем, за който никой няма добро решение.
Преговорите между САЩ и Русия за бъдещето на страната се провалят заради руската подкрепа към силите на Асад в Алепо. Дори когато двете държави изглеждаха на една вълна, имаше сериозни съмнения, че те ще успеят да убедят участниците в конфликта - бунтовниците и правителството на Асад - да приемат някаква сделка.
Не е ясно дали Гутереш, независимо колко чаровен и покоряващ е, ще бъде способен да убеди някоя от страните да действа по различен начин. Още повече, че генералният секретар на ООН не може да взима страна в конфликт, в който на различни позиции са две от постоянните членки на Съвета за сигурност.
Тъй като застава начело на ООН обаче, а Сирия е най-видимия и унищожителен конфликт, Гутереш ще трябва поне да се опита. Това е и дилема, която илюстрира основния проблем на новата му работа: генералният секретар трябва да говори от името на света, но светът рядко иска да говори в един глас. Без единство е невъзможно да постигнеш каквото и да е.
