Поне до момента на Световното първенство по футбол отборът на Франция се очертава като един от основните фаворити - ако не и основният. Мач след мач "петлите" доминират срещу своите противници по категоричен начин, като сега уверено се класираха на полуфиналите на турнира.
И все пак, когато преди седмица говорих с мой познат французин по темата, той беше пределно ясен, че няма никакво намерение да подкрепя националния отбор на страната си. А причината за това беше... откровено расистка.
По думите му той не може да се разпознае във френския национален отбор по футбол - такъв, какъвто е сега, тъй като там "нямало истински французи".
Истината е, че "петлите" открай време са критикувани по тази линия. Дори лидерката на крайнодясната партия "Национален сбор" Марин Льо Пен е изразявала подобни коментари.
Темата е актуална и у нас, като шегите за "африканския отбор" на Франция продължават да се разказват свободно дори и от политически фигури.
Бившият нападател на Франция Карим Бензема в интервю беше казал една знаменита фраза, която много добре описва проблема: "Ако вкарам гол, аз съм французин. Ако не вкарам, или ако има проблеми, аз съм арабин."
Френската държава и самите футболисти реагират остро на критики за това колко "френски" е националният отбор на страната.
Играчи като Килиан Мбапе и бивши легенди на отбора като Лилиан Тюрам винаги са подчертавали, че са французи, независимо от цвета на кожата си, тъй като живеят в страната, плащат данъците си в нея, печелят за нея и я обичат. А произходът на родителите им не ги прави по-малко французи.
И все пак критиците на "петлите", които искат да виждат повече етнически французи, изтъкват факта, че извън 2-3 играчи, повечето от футболистите в националния отбор на страната са чуждестранен произход - дали от бившите колонии на страната в Африка, или с родители от други европейски страни.
На какво се дължи това обаче?
По думите на моя френски познат това било някаква целенасочена политика на властите или на футболното ръководство - някаква тежка конспиративна теория да замени белите играчи с чернокожи.
Други си обясняват ситуацията с факта, че Франция в миналото си е колониална сила, която сега привлича имигранти от своите бивши колонии и задморски територии.
Обяснението е малко по-сложно, но за сметка на това доста по-практично - както от футболна, така и от социална гледна точка.
В профила на френския национален отбор може да видим комбинация от демографски процеси, икономически фактори, както и една съзнателна революция във футболната методология на Франция през последните 40 години.
Ако в миналото френският национален отбор събираше играчите си от "работническите" и "индустриални" зони на страната извън Париж - като Марсилия, където е роден Зинедин Зидан, или Жоьоф, откъдето е родом Мишел Платини, сега ядрото на футбола в страната се е оформило в Париж и най-вече - в предградията му.
Днес френската столица действа като най-големия инкубатор на футболни таланти в света, конкуриращ се единствено със Сао Пауло в Бразилия.
Причината е, че тези предградия са гъсто населени, икономически по-слаби и дом на предимно първо и второ поколение имигрантски семейства. Още от 80-те и 90-те години на миналия век френското правителство и Френската футболна федерация инвестират в изграждането на много спортни съоръжения в тези райони като начин на младите хора да се даде алтернатива на "улицата" и младежките банди.
Затова и там уличният футбол е все още жив, а за много от младежите спортът е единственият път за измъкване от мизерията и бедността.
Резултатът е, че тези момчета (и момичета) от предградията прекарват почти цялото си време в игра на малките игрища, развивайки техника, бързина и адаптивност. Това прави мястото естествен събирателен център за скаути и търсачи на таланти.
А в центъра на всичко това е методологията на "Клерфонтен".
След провалите на Франция да се класира на Световните първенства през 1990 и 1994 г., Френската футболна федерация взима решение да промени изцяло визията си по отношение националната футболна академия "Клерфонтен".
За да отговорят на развитието на футбола, който по това време започва да става все по-бърз и все по-"физически", френските скаути започват да търсят целенасочено млади играчи, които да комбинират в себе си както технически умения в играта, така и изключителни генетични заложби за експлозивност, издръжливост и сила.
В документалния филм "Клерфонтен" на френската телевизия Canal+ процесът на скаутинг на нови играчи е показан отвътре.
Когато скаутите на известната френска школа търсят 13-годишни момчета, те вече не гледат само кой може да прави финтове, а търсят специфични физически заложби, които не могат да се научат на тренировка.
- Експлозивност: Стартова скорост на първите 5 до 10 метра. Модерният футбол изисква играчи, които могат да сменят темпото мигновено.
- Антропометрия (Потенциал за растеж): Изследва се костната структура на децата и се прогнозира техният ръст и физическа маса като възрастни. Търсят се играчи с дълги крайници и висока плътност на мускулните влакна.
- Издръжливост при висока интензивност: Способността на атлета да извършва повтарящи се спринтове в рамките на 90 минути, без това да доведе до рязък спад в нивата му на кислород.
Поради демографския профил на имигрантите от Западна и Централна Африка (Мали, Сенегал, Камерун, Кот д'Ивоар), децата с такъв произход по-често покриват тези жестоки физически критерии в ранна възраст.
Онези деца, които биват избрани, още на 13-годишна възраст трябва да напуснат дома и да отидат в интернат, и то като знаят, че шансовете да ги отхвърлят изобщо не са малки.
В школата дисциплината и редът са пословично железни, а конкуренцията е толкова голяма, че децата са принудени да показват постоянство в уменията и представянето си, за да останат в програмата, отбелязва в свой текст The Athletic.
Затова и много семейства от средната класа и с по-добър финансов статут, много често предпочитат децата им да не се фокусират върху футбола, а върху образованието си или върху други спортове без толкова жестока конкуренция.
За младежите от бедните предградия обаче, футболът се явява е единственият шанс за по-добър живот. А това, на свой ред, ги прави много по-мотивирани да устоят на тежките физически и психически натоварвания.
Този подход има и своите критици във Франция, които говорят за своеобразна "диктатурата на физиката" при подбора на таланти.
Френския вестник Le Monde публикува поредица от статии под това заглавие след 2010 г., когато националният отбор на страната позорно отпадна още в груповата фаза на Световното първенство в Южна Африка. Там журналистите от изданието анализират защо Франция е спряла да произвежда "креативни плеймейкъри" с традиционен профил за сметка на дефанзивни и мощни халфове.
Според изданието това до голяма степен се дължи на факта, че се акцентира върху физиката на играчите и тяхната техническа дисциплинираност за сметка на по-креативно и творческо мислене в играта - какъвто например по това време е подходът на Испания.
Истината е, че след този си провал в Южна Африка Френската федерация започна да преосмисля подхода за поставяне на толкова значим акцент върху атлетизма и започва да оставя пространство в школите и за не толкова развити деца, които показват изключителен талант с топката.
Въпреки това според други критици на този подход все още остават много други проблеми в начина, по който Франция се отнася към развитието на футбола.
Най-сериозни са обвиненията от страна на известния спортен журналист Ромен Молина, автор на книгата "Comment le football français a vendu son âme" ("Как френският футбол продаде душата си") от края на 2023 г.
В нея той описва как френските клубове и академии (включително Клерфонтен) са превърнали скаутинга в предградията на Париж в брутална търговска машина.
Един от най-силните аргументи в книгата, който обяснява защо в националния отбор почти няма играчи от традиционната френска провинция, е финансовото задушаване на малките клубове.
Според Молина Федерацията излизва милиони за луксозни лагери на националния отбор и за издръжка на елитни центрове, докато много от традиционните футболни клубове в селата и малките градове на Франция често фалират заради липса на пари дори за ключови неща като екипировка и лицензирани треньори.
Тъй като провинциалният футбол (където живее по-голямата част от традиционното бяло население на Франция) не разполага с финансиране, децата там нямат достъп до качествено обучение и автоматично отпадат от голямата игра.
Този и други фактори пък карат местните така или иначе да обръщат своя фокус към друг популярен спорт в страната - ръгбито.
В този спорт Франция също продължава да е световна суперсила, като тя спечели и тазгодишното издание на Турнира на шестте нации.
Макар в националния отбор на страната да има също играчи от имигрантски произход, за много по-консервативно настроени французи ръгбито е привлекателно и с ценностите, които проповядва - уважение към противника и реферите, колективност и саможертва за отбора.
Нещо повече обаче - за мнозина ръгбито се оформя като "традиционен" отговор на футбола с неговия по-мултикултурен профил - своеобразно "последен бастион на традиционната френска идентичност" в спорта (по думите на френския социолог Жером Фурке в неговата книга "L'Archipel français" / "Френският архипелаг").
Френската футболна федерация обаче не се е отказала от идеята да се върне в по-провинциалните райони и да възроди футбола там.
В отговор на обвиненията (включително тези в книгата на Ромен Молина), че френският футбол е загърбил провинцията за сметка на комерсиализираните парижки предградия, Федерацията стартира нови програми за подпомагане на аматьорския футбол.
През 2026 г. беше обявен официално и мащабен план, който предвижда инжектиране на 550 милиона евро в аматьорския футбол през следващите 4 години, като първите 120 милиона евро се отпускат незабавно за настоящия сезон, с цел подпомагане на провинциалните и задморските клубове.
Целта е да се подобри скаутингът извън големите градски конгломерати, за да се гарантира, че децата, растящи в хомогенните провинциални райони, ще имат същия достъп до елитни треньори и бази, какъвто имат младежите в Париж.
Истината е, че всичко това е само задиране на повърхността на темата с етническия профил на френския национален отбор по футбол. И по темата може да се говори още много - както за расизма, така и за факторите, които реално определят кой влиза и кой не в отбора на "Петлите".
За Френската футболна федерация и за Франция като държава обаче посланието е едно и е категорично ясно - държавата не вижда цветове.
Според конституцията на страната, воденето на статистика по етнически или расов признак е строго забранено и се счита за незаконно. За Франция това да си французин отдавна не е въпрос на етническа принадлежност, а това да си част от френската култура - да си роден там, да говориш френски език, да си минал през местната образователна система.
А да си част от френския национален отбор по футбол е нещо, което се става по заслуги и умения.
И представянето на Петлите досега показва, че всъщност умения има - не само атлетически, но и чист футболен гений, ако гледаме представянето на играчи като Мбапе, Дембеле и Олисе.
