Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Забравеното място, където войната продължава вече 17 години

Гледката на тежковъоръжени бунтовници е ежедневие за местните, които от 2003 г. насам живеят в претъпкани лагери Снимка: Getty Images
Гледката на тежковъоръжени бунтовници е ежедневие за местните, които от 2003 г. насам живеят в претъпкани лагери

В световния дневен ред днес регионът на Дарфур почти не съществува. През 2004 г. обаче ООН обяви размириците в западната част на Судан за "тежка хуманитарна криза", в рамките на която бяха убити четвърт милион души.

Конфликтът в африканската държава възникна през 2003 г., когато мястото се превърна в арена на сблъсъци между доминираното от арабоезични правителство в Хартум и бунтовническите групи на местното племенно население.

Това принуди огромна част от хората да напуснат домовете си да потърсят убежище в съседен Чад и в Централноафриканската република, разтърсвани от граждански войни, които не успяха да им осигурят по-добър живот.

Има обаче и малцина, които решават да останат в Дарфур, а голяма част от тях оцеляват по чудо. Какво обаче се случва с тези хора днес?

След десетилетия на война жителите на тези малки населени места в планината на практика са напълно изолирани от останалата част от света. За много от тях травмата от бомбите, спуснати отгоре им от собственото им правителство, са достатъчна причина те да изберат живота в изолация, както отбелязва Vice.

Нещо повече - някои от тях дори нямат представа, че 30-годишното авторитарно управление на президента Омар ал-Башир е приключило с преврат през 2019 г.

Много от хората от Дарфур още живеят в лагери, а журналистите и хуманитарните организации не са в състояние да получат достъп до района, за да им предоставят дори елементарни помощи или да документират престъпленията, извършени по време на един от най-тежките и най-продължителните конфликти в света.

Повечето бунтовници, които все още са там, казват, че за тях борбата е въпрос на кауза, а дори свалянето на Ал-Башир не може да ги успокои след всичко, което са преживели.

45-годишният Ибрахим Мохамед Адам Салах например си спомня всяка минута от двучасовото клане, което правителствената милиция (Джанджауид) е извършила в неговото малко селце.

"Те идваха от всички посоки с оръжия, яхнали коне или камили. Селото ни беше напълно опожарено, а повече от нас бяха убити", разказва той.

Кареема Ахмед Адам има подобни спомени. Те убиват съпруга ѝ пред очите ѝ, ограбват дома им, а след това го изгарят. Тя успява по чудо да се спаси заедно с трите си деца (едното от които умира малко след това), а днес живее в бежански лагер в град Залингеи. Препитава се, като прави тухли от кал и ги продава.

Генералът на бунтовниците Омар Ал Джизули пък се присъединява към освободителната армия на Судан през 2003 г. след нападение срещу селото му, в което са убити няколко членове на неговото семейство. Той си спомня и виковете на баба си и дядо си, които са изгорени живи в дома им.

По думите му днес революцията напълно е заобиколила Дарфур.

"Нашите семейства все още са разселени. Хората просто разказват спомените си или ги пишат на хартия" каза той. "Ние самите все още живеем на бойното поле и виждаме всичко със собствените си очи".

В Дарфур има присъствие на САЩ от началото на века, най-вече заради Джордж Клуни, който призова Конгреса да организира международна реакция, когато Ал-Башир насилствено потуши бунта в отдалечения маргинализиран регион през 2003 г.

През 2004 г. правителството на САЩ нарече тези негови действия "геноцид", но скоро ситуацията прерасна във война, която не е спирала. Организации като "Амнести интърнешънъл" пишат в докладите си, че срещу бунтовниците е било използвано химическо оръжие, а бомбардировките на цивилни продължават чак до 2016 г.

Превратът, извършен през 2019 г., беше първият лъч надежда за мира в страната.

През февруари например временното правителство на Судан вдигна рестрикциите, които забраняваха на хуманитарни организации да оперират в страната, но въпреки това част от тях все още не успяват да стигнат дотам. Това се случва и във времената на COVID-19, когато общността в Дарфур няма почти никакъв достъп до медицинска помощ.

Според изследователите този вакуум, в който жертви като Кареема живеят вече 20 години, още повече засилва травмата им. Подобно на много от разселените, живеещи тук, тя не се чувства достатъчно сигурна, за да напусне лагера. Ето защо надеждите ѝ за бъдещето са да ѝ върнат дома, безопасността и живота.

Според източници на UNAMID - мироопазващата мисия на САЩ и Африканския съюз в Дарфур - местните милиции остават силно въоръжени и са подкрепяни от военизирана група, развита от Джанджауид.

Уви обаче, въпреки подновените мирни преговори нападенията тук все още са често срещани, а те предизвикват страх в цивилното население, натъпкано в лагери. Последното дори е от 14 юли, когато в Северен Дарфур са били убити 9 души, а други 20 са били ранени.

"Kонфликтът още продължава. Районът е залят от оръжия ", казват експерти от Human Rights Watch. Според тях крехкият и несигурен мир там в момента се крепи единствено от присъствието на САЩ и ООН.

"Ако UNAMID напуснат, ще ни подпалят. Просто ще ни заличат", казва Ал Джизули, визирайки групите, въоръжени от предишното правителство. "Те искаха да превърнат Дарфур в друга страна. Ние пък просто искаме справедливост", заключва той.

Междувременно новото правителство уверява чужденците, че вече са добре дошли да пътуват в регионите, в които никой не е стъпвал от 20 години. Политиците уверяват дипломатите, че в страната е настъпила демокрация, а гражданите могат да се радват на справедливо отношение.

По всичко обаче личи, че ако това е така, промените тепърва предстоят. Без окончателен мир обаче те едва ли могат да започнат.

Най-коментирани

Най-четените