Да чуваш гласове в главата си не е проява на добро психическо здраве. Но в някои случаи, и то наистина малко, това не се смята за нещо ненормално.
Много писатели твърдят, че героите в книгите им са онези, които създават диалога... буквално.
Тук не става въпрос за шизофрения или някое друго сериозно заболяване, а за действителна ситуация, пред която се изправят мнозина известни и не чак толкова известни автори.
За да провери дали е истина и дали процентът на тези, общуващи с въображаемите си персонажи, е голям, английският университет в Дърам провежда проучване по време на Фестивала на книгата в Единбург през 2014 и 2018 г. Там пита близо 200 писатели какви преживявания имат с героите в книгите си.
Над 60 процента от тях отговарят, че знаят точно какви са гласовете им и че понякога персонажите им проявяват своеволие и правят каквото си поискат. Някои автори пък водят диалози и дори спорят с героите си и изобщо не се притесняват да си го признаят.
"Понякога ми казват, че това, което имам предвид за тях, не е правилно и че никога няма да се държат или говорят по начина, по който ги карам да го правят в момента", казва един от авторите, участвали в проучването.
Всички тези преживявания са въображаеми, разбира се, но понякога разговорите добиват и истински измерения - предизвикват смеха на автора от някоя шега, изречена от героя, или водят до просто задълбочен монолог, който писателят просто предава на читателите си.
Но кой говори в действителност?
Това преживяване често се обяснява с факта, че писателите са със силно развито въображение, което наистина е вярно. Едни от последните проучвания на вътрешната реч обаче могат да помогнат за по-точното обяснение на този особен феномен.
Вътрешната реч е вътрешен монолог или диалог, който се случва в ума ни сякаш го говорим на глас. У всеки тя се изразява с различен интензитет. Например някои хора са склонни да чуват вътрешния си глас много по-често, отколкото други, които изобщо не осъзнават, че го има. Освен това при едни се изразява в монолог, а при други - в диалог.
Понякога този глас може да прилича много на някой, когото познаваме, и често той се преобразява в този на един от двамата ни родители, обикновено склонен повече да дава съвети и да критикува.
По същият начин можем да си представяме и чуваме гласовете на други близки хора, щом мислим за някакъв аргумент или имаме нужда да си представим как някой, когото познаваме, ще даде решение на някой житейски въпрос, който ни затруднява.
Появяването на точно определен глас в главата ни е нещо първично, интуитивно, а колкото по-добре познаваме човека, толкова по-голяма е вероятността да чуем точно него.
Вътрешната реч е съвсем нормално явление. Благодарение на нея всеки има в главата си свои собствени "герои", притежаващи същата идентичност, като на хората, които познаваме в реалния живот. Някои писатели от проучването правят същото сравнение с персонажите от книгите си.
"Това прилича много на онези моменти, когато виждате красива рокля на витрината на някой магазин и в този момент в главата си чувате гласа на своята майка, който ви казва, че тази материя се пере много трудно. Случва се неволно и в никакъв случай не може да се сравни с натрапливите мисли", казва един от авторите.
Може би не става въпрос толкова за това какви точно са преживяванията на писателите с техните герои, а кога точно се появява онзи специфичен за тях глас, който след известно време започва дори да дава наставления на автора си.
Всъщност се получава един сериозен контраст от момента на създаването на отделния персонаж и как той ще се развие във времето.
В началния етап обикновено писателят съзнателно определя диалозите и монолозите на своя герой, но след определен момент, когато образът му вече е изграден достатъчно добре, между двамата се създава същия вид интуитивно усещане, наподобяващо вътрешния диалог с близки хора.
Така писателят може лесно да си представи какво би казал персонажът му във всяка една определена от сюжета ситуация. Чува смеха и шегите му и, колкото и странно да звучи, понякога си позволява да се смее на тях.
Мисълта и въображението на човек са уникални явления, а научното любопитство към тях никога не спира.
Не винаги гласовете в главата ни са симптом на някое психично заболяване. Понякога загубата на контрол е хубаво нещо, което позволява на писателите да създадат онези измислици, благодарение на които се потапяме в други светове. А и на всички нас - да не направим някоя погрешна покупка например.
