Колко хора знаеха на 13 януари 2014 г., че Окупацията на Софийския университет продължава? Със сигурност много по-малко от тези, които разбраха на 14 януари 2014 г., че е приключила.
Едните медии тържествуват, Другите твърдят, че краят е начало. Остават обаче два важни въпроса: защо Ранобудните студенти стигнаха дотук и какво трябва да направят, за да не потънат окончателно в какофонията.
Помним как гневната реакция на студентите срещу политическите елити повличаше като лавина все повече и повече хора - всяка вечер, на стълбите на Ректората. Катинарите на вратите му изглеждаха най-логичното нещо - как тихичко да кълвеш от учебниците, когато навън се има изпит за гражданското общество? В дебати и работни групи се обсъждаха конкретни мерки по области. Промяната изглеждаше възможна.
Антиправителственият протест, позамрял в първите есенни дни, се върна към живот. Малки и големи отново стряскаха властта с викове "Оставка!". Толкова, че тя насочи към Алма Матер скинари, контри, преподаватели с досиета, медийни бухалки и най-добрите си демагози. Това имаше обратния ефект - окупацията превзе и други вузове, стана лична кауза за стотици млади хора.
И после... Зле посъветвани, наивни или с много ясни планове за собственото си (политическо) бъдеще, скоро след сблъсъците около НС на 12 ноември, Ранобудните свалиха веригите в Ректората. Докато редиците им оредяваха, символиката на акциите започна да изглежда все по-насилена. А работните групи и дебатите - най-вече на снимка.
Някак естествено дойде и видеото с пияните професори, което изглеждаше като авторитарна саморазправа с преподавател, критикувал окупацията.
Окупацията някак опротивя. Между младежите под жълтото знаме и останалите зейна пропаст. На 13/14 януари стана закономерното.
Ранобудните твърдят, че си тръгват от Ректората, за да търсят по-ефективни форми на протест. Нека. Само да ни събудят.
