Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Съкровищата на патриотарството

Кметът на Пловдив Славчо Атанасов обяви, че няма да пусне Панагюрското съкровище обратно в София, защото е било в Пловдив до 1974 г. Снимка: Sofia Photo Agency
Кметът на Пловдив Славчо Атанасов обяви, че няма да пусне Панагюрското съкровище обратно в София, защото е било в Пловдив до 1974 г.

Трагикомедия на местническото патриотарство се вихри от няколко дни с Панагюрското златно съкровище. След 17 годишно прекъсване, в Пловдив отново откриха археологическия си музей, който вече е прекрасно реновиран. Събитието е увенчано с едно от най-големите съкровища на България - Панагюрското, което бе пратено от Националния исторически музей (НИМ) за 2 месеца в Пловдив. Кметът на града Славчо Атанасов обаче обяви, че няма да го пусне обратно в София, защото то е било в Пловдив до 1974 г. и трябвало да принадлежи на "античната столица на България".

Веднага последва декларация на Общинския съвет в Панагюрище, според която съкровището трябва да отиде в местния музей, защото през 1949 г. е открито на 2 км от Панагюрище, а 30% от всички приходи от него трябва да влизат общинския бюджет.

Заместник-министърът на културата Тодор Чобанов пък заяви, че съкровището е на всички българи, и няма да е нито в Пловдив, нито в Панагюрище, а ще си стои в НИМ и ще пътува из страната и по света, както и досега.

На елементарните претенции на местническото патриотарство може лесно да се отговори със съвсем елементарни контрадоводи.

Колкото Пловдив има право на съкровището, понеже то първо е било изложено именно там, толкова и Панагюрище има право, понеже е открито в землището му. (Впрочем пловдивският кмет трябва да се сети още, че по време на откриването му Панагюрище е бил в Пловдивска област, макар сега да е в Пазарджишка.)

Само че никога културно-историческите артефакти не са били част от ничия частна или общинска собственост, нито под някоя областна юрисдикция, а винаги - изключителна държавна собственост. И е все едно дали са били изровени от почвите на Панагюрище, Пловдив, Пазарджик или където и да е в страната.

След като са изключително държавна собственост, държавата единствено се разпорежда къде и как да ги излага - а не кметове и общински съвети. Държавата може да реши дом на съкровището да е Пловдив или Панагюрище, но не защото те имат някакви права на собственост, а по някакви други съображения.

Има ли обаче валидни други съображения?

Културното министерство и НИМ изтъкват съображението сигурност. В НИМ имало най-висока степен на защита, защото музеят е част от правителствената резизенция "Бояна", която в доста широк периметър е под специална държавна охрана. Да речем обаче, че държавата може да вложи средства за охрана на друго място - ако това е голям проблем в Панагюрище, той ще е много по-малък в реновирания музей в Пловдив. Доводът "пари" не може да е решаващ, особено като се има предвид, че съкровището печели.

Тогава дали решаващ аргумент не е, къде ще го виждат повече хора и съответно - къде ще печели повече?

Панагюрище категорично отпада от надпреварата. В Пловдив е възможно да печели повече в сравнение с отдалечената от центъра на София Бояна. Но допреди 20-ина години НИМ бе в центъра на града - в Съдебната палата, а отново на дневен ред са планове за нова сграда на музея в центъра на столицата - например ЦУМ. Тогава едва ли Пловдив би издържал на конкуренцията.

Съкровището обаче би било видяно от много повече хора, ако е част от колекция с други реликви от първостепенно национално-историческо значение. Тогава и националната му културна стойност е по-висока, а пък то, заедно с всички реликви в съвкупност, придават още по-висока стойност на съответния музей. И това вече не е само плюс за посещаемост и доходност, а концентриран вид на културно-историческо богатство. Което пък е важно за националната идентичност - както за самите българи, така и за пред чужденци.

Преобладаващият - валиден и за България - модел на експониране на културно-историческото наследство, е всичко най-ценно да се намира в столицата. Разбира се, нищо не пречи да се избере другия подход - да се децентрализира културата в няколко големи градове.

И например София, Пловдив, Русе, Варна и Бургас да станат относително равностойни културни средища, с еднакво силни музеи, театри, филхармонии, опери и пр., подкрепяни от държавата. Но това е въпрос на национален дебат и последваща дългосрочна национална политика. При такъв подход обаче пак няма пловдивският кмет еднолично да решава дали Панагюрското златно съкровище да е в Пловдив, в София, или във Варна, например.

Дали обаче ако съкровището е в Пловдив, то ще е на всички български граждани, или ще е повече на пловдивчани? Съдейки по столичните комплекси на пловдивския кмет, които, уви, далеч не са само негови, по-скоро ще е второто. Ако съкровището е в София, ще е повече на всички български граждани.

И не просто защото столицата няма от кого да има столичен комплекс, а защото софиянци по състав - през всичките години от избирането на града за столица до днес, са преимуществено хора от цялата страна. Софийското население, най-малко до второ поколение, е почти представителна извадка на цялото българско население, на всички градове и региони на страната. А това е предпоставка по-скоро за отсъствие на местническо патриотарство.

Целият проблем пак опира до това - дали както преселилите се в София, така и останалите да живеят извън нея, я възприемат като своя, а не чужда, на някои си софиянци, столица. Това е проблем на една все още млада нация, със слабо развита градска цивилизация и с национална идентичност, здраво вкоренена в регионалната си етнография. Идентичност, която все присвоява националното на местна почва.

А защо тази национална идентичност все повече се втренчва в съкровища и вкаменелости, които са все по-далеч от нацията? Но това е тема за следващ текст.

Най-четените