Игра на 12 разгневени мъже

"Не можете да ме сплашите, аз имам право на собствено мнение!" - крещи съдебен заседател No.3, едва крепящ се на ръба на нервна криза. Миг по-късно тотално преобръща "собственото" си мнение.

Това е финалът на "12 разгневени мъже", в която дузина непознати трябва да постановят присъдата на млад мъж, обвинен в убийство. С едно условие - единодушие.

Класически пример за игра на нерви, отговорности и сблъсък на предразсъдъци, в който здравият разум едва не се губи в лабиринта между две пълни противоположности.

По някакво странно съвпадение, целият дебат около съдебната реформа през последните няколко дни звучи като римейк на черно-бялата лента от 1957 г.

Гневът и безсилието са присъщи на всеки, който е имал нещастието да се сблъска с особеностите на българското правосъдие: затлачените дела, липсата на предвидимост по на пръв поглед еднотипни казуси, провалените знакови процеси и демонстративната "безпомощност" на съдебната власт за отстраняване на корупционните й генератори, колкото и безочливи да са те.

И тъкмо когато дойде заявка за „революция" в системата, системата отвърна на удара с цялата си сила.

Едва ли някой се е заблуждавал, че ще бъде лесно само защото преди 3 месеца парламентът набързо "прегърна" стратегията на Христо Иванов за съдебна реформа - при това с конституционно мнозинство и с аплодисменти от ГЕРБ.

Още тогава беше ясно, че интригата тепърва предстои, а демонстративната активност на Народното събрание не е предизвикана от внезапно осъзнаване на нуждата от спешни мерки, а от висящото със страшна сила наблюдение от Европейската комисия (седмица по-късно контролният доклад отчете "бавен напредък" в правосъдната реформа).

Три месеца по-късно, обаче, бяха надминати и най-смелите пророчества на скептиците.

Необичайните заподозрени

Досега не се беше случвало председателят на парламентарната група на мандатоносителя и председателят на Правна комисия да си позволят да бламират ключов акт на Министерски съвет - законопроектът за изменение на Закона за съдебната власт, върху който екипът на правосъдния министър работи още от мандата му в служебното правителство на Георги Близнашки.

Още по-показателно свидетелство за изгубената кауза на Реформаторите е, че съпротива дойде дори от знакови лица на РБ като проф. Даниел Вълчев, който открито критикува политиката на Христо Иванов ("6 месеца чакаме Министерство на правосъдието да внесе свои закони. Безкрайно се борим с всякакви неща и не достигаме до никъде").

Просто силите, които движат съдебната власт не са "сини", "червени" или "жълти", те не са с мандат. Те са много по-устойчиви, влиятелни и мощни от която и да е политическа фракция в Народното събрание.

Доколко чувствителни са тези сили, може да се прецени по поведението на главния прокурор Сотир Цацаров, който от няколко седмици с бодра крачка бродира по невидимата граница между съдебната и политическата власт.

Това, че Цацаров е първият главен прокурор, който инициира собствено законодателство (власт, с която не разполага по конституция), не е най-големият проблем.

Факт е, че нямаше да се стигне дотам прокуратурата да пише закони по собствената си кройка (поправките в НПК за престъпниците-бегълци), ако управленският капацитет на МВР и Министерството на правосъдието беше преминал отвъд мъртвата точка на взаимното прехвърляне на отговорност за дупките в законодателството.

По-странното е, че за пръв път от епохата на Никола Филчев ръководителят на деполитизираната прокуратура раздава персонални квалификации на политически лица (Радан Кънев се оказа "цар на трибунната улична пропаганда", Атанас Атанасов - олицетворение на "спекулата в политиката").

Забележително е, че поведението на Сотир Цацаров не предизвика никаква реакция в лагера на ГЕРБ, които преди години си позволяваха да заплашват съдебната система с "падане на зъби", а само преди седмици публикуваха декларация, в която осъденият на две инстанции Цветан Цветанов беше сравнен с мъченик на Народния съд.

Но няма нищо чудно в това, че най-висшестоящият обвинител и най-известният подсъдим в България се оказаха от едната страна на барикадата.

Кадрите решават всичко

Ключът към разбиране на конфликта се крие в двете основни "заплахи" за статуквото, заложени в стратегията на Христо Иванов: ограничаване на "невидимото" влияние на главния прокурор във ВСС и предсрочно разпускане на настоящия състав на "правителството" на съдебната власт.

Формално главният прокурор е равен сред още 24-ма равни в кадровия орган на съдебната власт. Фактическата му власт, обаче, е по-голяма от тази на председателите на върховните съдилища заради единоначалието и централизацията в държавното обвинение - неслучайно изборът на обвинител No.1 се превръща в политически проблем от най-високо равнище на всеки 7 години.

Тази власт му позволява да формира собствено "прокурорско" лоби още при съставянето на Висшия съдебен съвет. В комбинация с "правилно" разпределение на силите в парламентарната квота и най-вече - при наличие на изявена склонност към вживяване в началническата си роля ("Над мен е само Господ") - главният прокурор може да влияе еднолично върху кадровото израстване на магистратите от цялата страна - не само на подчинените му прокурори, но и на съдиите.

И това вече е сериозен системен проблем, защото отваря поле за персонална саморазправа с определени "опърничави" съдии - всекидневни арбитри на прокурорски постановления.

Разделянето на ВСС на две колегии (съдийска и прокурорска) - каквото предлага Христо Иванов - би трябвало да елиминира този проблем.

В този смисъл, Сотир Цацаров правилно се разпозна като "обект (т.е. "жертва") на реформиране" и запретна ръкави за бой последен.

На пръв поглед, Цацаров се причислява към "сторонниците" на реформата - и той иска съкращаване на мандата на главния прокурор (което не може да стане без промяна в конституцията), и той настоява за децентрализация на прокуратурата (което би го освободило от ненужна отговорност по микроскандали като казуса с безумното обвинение срещу репортер в Казанлък).

В същото време - по своя собствена инициатива Сотир Цацаров поиска парламентът да му разреши още повече власт по отношение на прилагането на СРС спрямо магистрати (една от причините за сблъсъка му с Атанас Атанасов).

А когато въпросът опря до възможността му да упражнява влиянието си във ВСС, Цацаров демонстративно изтегли представителите на прокуратурата от подготовката на ЗСВ и смъмри публично Христо Иванов, че "ако основната цел на стратегията е прокуратурата и главният прокурор, греши".

Висша математика за магистрати

Промяната във ВСС предполага и сериозно разместване на властовите пластове заради евентуалното разпускане на настоящия състав на съвета и избор на "кадровици" по нови правила за отчетност (за квотата на парламента) и с пряко гласуване (за квотата на магистратите).

В момента изборът на 11-те представители на съдиите, прокурорите и следователите във ВСС е опосредстван чрез маратонни и инфарктни делегатски събрания, които неизменно завършват със скандал.

Преди 2 години скандалът при съдиите дойде от смяната на правилата за гласуването в последния момент, което доведе до безпрецедентни 7-часови дебати. Прокурорската квота пък само официализира разпределението на силите, което беше публична тайна месеци преди самото делегатско събрание (справка - казусът с Камен Ситнилски).

Евентуалното разпускане на настоящия Висш съдебен съвет е проблем и за двете първи политически сили - ГЕРБ и БСП.

През 2012 г., когато Народното събрание окомплектова своите 11 избраници за ВСС, ГЕРБ беше на върха на политическата си мощ с почти пълно парламентарно мнозинство и удобна патерица от "тематично" подбрани независими депутати - цялата група на РЗС, отцепници от "Атака", Синята коалиция, дори ДПС (Корман Исмаилов и Касим Дал).

Тогава разпределението на квотата се случи по формулата 5:2:2:1:1 за ГЕРБ, БСП, ДПС, РЗС и "Атака" (едва ли някой си спомня, че днешният председател на Етичната комисия във ВСС Ясен Тодоров беше номиниран от партията на Сидеров)

Днес ГЕРБ може само да мечтае за онзи приятен комфорт от 41-то Народно събрание. Мандатоносителят, който зависи от трима коалиционни партньори, се намира в далеч по-неравностойно положение на фона на фрагментирания парламент.

Втората по численост парламентарна група БСП пък преживява исторически срив на влиянието си и също няма интерес да подкрепи разклащането на лодката в правосъдната система.

Особено след като и АБВ, при това лично Георги Първанов, даде знак, че силно се интересува от предстоящото преразпределение на порциите в съдебната власт (като заплаши, че ще внесе собствен законопроект за изменение на ЗСВ), "светкавичната" реакция беше само въпрос на време.

Точно поради тази причина Цветан Цветанов си позволи да "изненада" министъра на правосъдието с алтернативен проект, в който не само няма и помен от разпускане на ВСС, но и се отнема правото на министъра на правосъдието да внася предложение за дисциплинарно наказание на магистрати.

Власт, която Христо Иванов невъзмутимо упражни спрямо семейната приятелка на Цветанов - бившия председател на Софийския градски съд Владимира Янева.

Реформа на добрите намерения

Ако да постъпваш правилно беше тъй лесно, както да знаеш коя постъпка е правилна, параклисите щяха да бъдат катедрали, а колибите - дворци.

Да, критиците на правосъдния министър имат определени основания и те не са маловажни.

Няма никаква гаранция, че при разделението на ВСС на две квоти корупцията няма да приеме нови форми в умалените съсловни колегии, където решенията вече няма да се взимат от 25-ма, а от двойно по-малка група хора.

Разделението не предполага и автоматично повишаване на качеството при кариерното развитие на магистратите - дори съществува опасност от вътрешно капсулиране по гилдии, противозаконно изолиране на адвокатите и другите юристи от съдебната власт и пр.

Вярно е също, че дотук целият дебат около реформата се концентрира върху властовото разпределение във ВСС.

За пореден път се подминават същинските проблеми на магистратите - остарелият законов ресурс, неравномерното разпределение на делата в София и в провинцията, затрупването на прокуратурата с неприсъщи дейности (от наказателно преследване за насилие над домашни животни до актуалното вменяване на отговорност за намеса в граждански спорове...) и какво ли още не.

Забавянето на проектозакона за съдебната власт от Министерството на правосъдието също даде повод за критики от всички страни - целият ефект от скоростното приемане на актуализираната стратегия през януари се изпари.

Но едно е ясно за всички - повече така не може. Не може и всяка инициатива за промяна да се парира с прокобния рефрен, че съдебната реформа е като преместване на гробище (ако искаш резултати, не можеш да очакваш помощ отвътре).

Наскоро Константин Пенчев даде доста точна диагноза на проблема: съдебната номенклатура е много по-страшна от политическата номенклатура, защото политическата действа само когато е на власт, а магистратите са несменяеми до пенсия.

Но по-страшното е, че благодарение на ресурсите, акумулирани с подкупи, ще дойде време, в което корумпираната съдебна номенклатура ще започне да кадрува в политическата власт.

Изглежда това време вече е дошло.

#1 1Sion1 09.04.2015 в 13:41:20

Само в Бг е възможно осъден на две инстанции и лишен от адвокатски права да правят съдебна реформа.

#2 Никой 09.04.2015 в 15:37:34

Към предния коментар: ... и задигнал 3.5 млрд. лв.

#3 conscience 09.04.2015 в 19:30:12

12 Angry men е истинска филмова класика, а препратка към него може да се намери само в статия на ДК Истински журналистически бисер

Новините

Най-четените