Няма много неща, по които България и Франция да си приличат - нито сиренето, нито данъците, нито любовните афери на президентите, дори и френските социалисти не са като българските. Тъкмо от Франция идва и най-голямата вътрешна опозиция на председателя на ПЕС Сергей Станишев, добре поставен главно в немските среди около Мартин Шулц.
И националистите ни не си приличат - Марин Льо Пен, която сега е на върха на славата си не е Волен Сидеров, въпреки че на него може и да му се иска. Льо Пен наследи партията от баща си Жан-Мари Льо Пен, но бързо я „ребрандира" политически - отхвърли имиджа на крайна десница и я направи атрактивна за повечето французи, както показват и още топлите резултати от местните избори.
Неотдавна, по време на телевизионен дебат по Франция 2, Льо Пен попита френския министър на икономиката Пиер Московиси, който е социалист (и може би в момента, в който пиша този текст да е вече бивш): Какво мислите за това, господин Московиси - лидерът на ПЕС, който е българин, управлява страната съвместно с истински крайнодясната партия "Атака"? В България никой не взе насериозно думите ѝ, да не говорим за повече български медии Марин Льо Пен е мъж, но това е друга тема.
При все това главозамайващата загуба на френските социалисти не може да не тревожи българските. Левият завой на Европа, така силно рекламиран от Станишев, може да се окаже просто грешка в навигацията.
Особено, ако погледнем и към Словакия, където на проведените в неделя президентски избори управляващите социалисти бяха победени от милионера, филантроп и не-бивш-комунист Андрей Киска.
Ако за френските социалисти местният вот беше сигнал за липсата на доверие във властта, разбирайте доверие в президента Франсоа Оланд, то за българските им „колеги" този тест предстои на европейските избори. Не че властта ще се разклати особено, ако ГЕРБ победи БСП. Прекалено романтична е тази нагласа, че някой, който е на власт, ще слезе предсрочно и доброволно от нея само защото народът не го харесва.
Проблемът ще е по-скоро личен за Станишев, на когото може да се наложи да подава две оставки - едната от ПЕС, ако французите повлекат крак/вот и социалистите бъдат победени от Европейската народна партия (ЕНП), и другата - от лидерския стол в БСП, ако ГЕРБ победи БСП и още едно силно утежняващо вината обстоятелство - ако АБВ на Георги Първанов успее да вкара евродепутат.
При такъв резултат Станишев ще трябва да опровергава Татяна Дончева, която е убедена, че „Сергей не е Жан, и никога няма да даде доброволно оставката".
Два месеца преди изборите, войната между лявото и дясното в България, с всички условности на тези понятия у нас, изглежда да е повече на фронта на социологията, отколкото на терена на политиката. Според Сова Харис БСП ще получи 21,9 на 100 от гласовете, ГЕРБ - 20,6 процента, при Алфа Рисърч пропорцията е обратна. Вие си изберете на кого да вярвате, аз за себе си знам.
Когато преди парламентарните избори БСП си измисли леко смущаващия откъм мисловни асоциации девиз „мисли първо за малкия", едва ли са предполагали колко пророчески ще се окаже той.
След като не спечели изборите, но спечели управленски мандат, на партията й се наложи да мисли доста за малкия си квази-коалиционен партньор в лицето на „Атака". Сега мисълта за малкия отново продължава - тъкмо при малките партии може да се очакват изненади на европейските избори. И там опасностите, погледнати от къщичката на левицата, са няколко:
- ще влезе ли АБВ;
- ще вкара ли Бареков повече от 2-ма евродепутати;
- ще влезе ли Реформаторският блок.
В Европа няма да имат проблем с евродепутата Калфин - социалистическото семейство е голямо и то е само едно, тоест рискът с АВБ е основно вътрешнополитически, направо вътрешнопартиен. Колкото до обърканите десни, които си мислят, че ще гласуват за Калфин, за да натрият носа на Станишев, ще им напомня само, че гласуваха вече за Станишев, за да натрият носа на Бойко Борисов и после Пеевски ги изненада в гръб.
При Бареков нещата са по-интересни. Партията му се движи между лявото, дясното и центъра, според желанията на целевите избиратели. За момента той е удобен, защото говори всичко онова, което върши работа на БСП - атакува Плевнелиев, люспи ГЕРБ, привлича електорат на „Атака" и какво ли още не - не може да му се отрече енергичността.
Въпросът там е, че ако новият политик вземе два евродепутатски мандата, неговият благодетел (може да се приема и като щастливата му звезда), би могъл да се почувства още по-силен и да поиска по-пропорционално представителство във властта, като дръпне килимчето под Пламен Орешарски. Защо да няма едни нови избори, резултатът им ще е почти ясен, нали тъкмо неяснотата притесняваше управляващите, когато протестът беше в разгара си миналото лято?
Ако Бареков не вкара депутат в ЕП обаче, губи само себе, а проектът му ще трябва да се пререгистрира обратно в продуцентска компания, телевизионно предаване или издателска къща.
Вотът за Реформаторите ще е драматичен. Да се хванем ли на бас коя ще е листата с най-много преференции за отделните имена? Ако Реформаторският блок спечели едно място, това може да подейства оздравяващо освен за нечия лична кариера и за част от разпокъсания протестен вот, който не привижда себе си в ГЕРБ.
И все пак, в случай че решим да мислим прагматично, цялата драматургия около голямото вътрешнополитическо значение на европейските избори е силно пресилена. Както и да гласуваме, не трябва да забравяме, че същинските изборите са Мартин Шулц, кандидат на ПЕС, или Жан-Клод Юнкер - ЕНП, там е големият залог. А че правителството няма да си подаде оставката и при крайно лош резултат, може да познае дори и врачката на Берлускони.
