Една мантра броди из България, тази за невъзможните реформи, за реформите, които просто „хората няма да понесат" или позволят. Изборът на новото правителство очаквано възроди тези приказки и един след друг се заредиха, най-вече журналисти да ни убеждават отново в нейната правота.
Вярно е, че кой знае какви сериозни промени може и да не видим от това парламентарно мнозинство, но причината за това няма да бъде в липсата на обществена подкрепа или в евентуалните бъдещи протести. Разбира се, изключвайки съвсем радикални идеи, за които липсва дори минимално съгласие, например, пълна приватизация на здравеопазването.
По-скоро нещата не биха се случили, поради три други причини:
Липса на компетентност, нежелание / неспособност за справяне с многото „мини-мафийки" пръснати из отделните публични системи и невъзможност за политическо съгласие.
Заедно с мантрата обаче броди и един призрак. Реформите са нещо като „колективен ад", нещо, което е така травмирало общественото съзнание, че дълги години в реториката на много политици можеше да се долови тиха закана.
Реформите в края на 90-те години на миналия век обаче няма как да бъдат повторени и не биха донесли същата дълбочина на травма, неудобство и последствия. Тогава трябваше най-накрая да започне промяна на системи, неработещи още от соца, допълнително натоварени с проблеми от първите години на прехода и нарочно отлагани и влошавани от бившата комунистическа партия.
Тези реформи от „първо поколение", добри или лоши, няма как да бъдат повторени, нито като мащаб, нито като институционални размествания. По-скоро сега става дума за умни, целенасочени промени, които да отпушат системите и да се противопоставят на групови интереси вътре в тях. Не става дума за реформи „от нулата", макар на ниво обществени възприятия това да е често срещано мнение.
Любопитно е, че дълги години този образ на почти невъзможни успешни реформи се поддържа и от самите политици. С други думи, мащабът на битката е такъв, че тя няма как да бъде спечелена на разумна социална цена. Този образ продължава да осигурява нещо като алиби за българските политици и до ден днешен.
Разбира се, по отношение на всяка от публичните системи има хора, които пледират за ново начало и тотално преобръщане на всичко направено дотук.
Но като цяло повечето предложения за промени са по-малокалибрени и по-скоро засягат отделни елементи
Още по-важен е обаче въпросът дали и в каква степен съответната реформа би срещнала неодобрение и протест от страна на гражданите. Ако например погледнем образованието повечето промени, които се коментират и предлагат нямат такъв потенциал. Така е с ограничаването на безкрайното множене на университети, промените в съдържанието на материала в началното и средното образование, въвеждането на нови и по-модерни методи на преподаване и работа с учениците и т.н. Дори по-радикални идеи като разместване на системата на заплащане няма да имат съществен негативен обществен отзвук, а по-скоро съпротива отвътре.
Подобна е ситуацията и в други сектори, например здравеопазването. Новият министър Петър Москов вече представи някои от своите идеи, но отсега се вижда, че неща като електронната здравна карта или повишаване на прозрачността и контрола върху публичните средства не просто няма да срещнат обществена съпротива, а са отдавна очаквани.
Дори по-радикални идеи като частичната демонополизация на Здравната каса не биха срещнали голяма съпротива, ако принудят болниците да не третират болните като касички. Несигурността, която пък лошата спешна помощ създава в обществото дава на новия министър голямо поле за промени, стига те да не са козметични.
Ето още една публична система, в която повечето граждани биха приветствали активност и промяна. В пенсионната система, където също има тежки проблеми, може да бъде ползван опитът на много държави, които през последните години успяха да намерят начин да стартират реформи като ги разпределят добре във времето (например по отношение на вдигането на възрастта на пенсиониране).
Има и немалко сектори, в които множество реформи могат да бъдат направени при пълна обществена подкрепа
Така е например в административната система, където тепърва трябва да се осветява информация, търгове, да се оптимизира общуването на гражданите с държавата. Въвеждането на електронното правителство ще донесе само одобрение отвъд тесните кръгове чиновници и мафийки, които печелят от сегашната система. Създаването на достъпни бази данни от информация за харченето на публичните финанси също попада в тази категория промени.
Има много полета за реформи, към които повечето хора биха най-малкото неутрални, особено ако не предполагат нови разходи. Това е валидно за военната област, където последният служебен министър Велизар Шаламанов илюстрира колко неща могат да се направят без пари, но при малко желание и идеи.
Много неща могат да бъдат променени и в европейската политика на страната без това да предизвика обществени реакции, например повече прозрачност в поведението на правителството, повече подкрепа за браншовите асоциации и другите структури, които трябва да прилагат европейското законодателство и т.н.
Българската политическа система е трайно лишена от способността да управлява и реагира спокойно и системно на проблемите в публичните сфери
Под хилядите проблеми са затрупани множество окопани частни и групови интереси, които на практика водят до парализа. Сериозна вълна от реформи сега няма да донесе сътресенията от края на 90-те години, няма да уволни десетки хиляди, няма да преначертае институциите. По тази причини непрестанните заплахи за наближаващ потоп, ако те бъдат стартирани трябва да престанат.
Всъщност, българските политици отдавна имат мандат за промяна, на който те просто не откликват. Ако го направят и се захванат наистина на работа, може всъщност да се изненадат от подкрепата, която ще получат от техните съграждани.
