Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Няма нищо историческо в този резултат

Настоящите избори не предлагат нищо ново по отношение на действащия модел на политическо развитие. Заменят се цветните блокчета, но конструкцията остава същата. Снимка: БГНЕС
Настоящите избори не предлагат нищо ново по отношение на действащия модел на политическо развитие. Заменят се цветните блокчета, но конструкцията остава същата.

Снощи социолози се надпреварваха да определят изборите като "исторически". Единственото нещо, което трябва да отиде в историята, предвид нещата, които чух, са голямата част от социолозите.

Тези избори не са нито "исторически" (в смисъл на сензационни - уви, думата напоследък е добила това значение у нас), нито изненадващи в своя резултат. Те отразяват няколко постоянни, исторически (в оригиналния смисъл) тенденции в обществото ни през последните 30 години:

- Месианизъм - склонността към търсене на "спасители" и "икони на надеждата". Този комплекс е дълбоко човешки, но характерен за общества на по-ранен стадий на политическо развитие. В цивилизования свят е отшумял преди около 200 години, с изключение на периоди на тежка криза. В България остава норма.

- Гласуване за ценностнни модели, а не за партии - тъй като у нас партийните и обществените ценности не съвпадат, хората гласуват за онази партия, чиито ценности уж са най-близки до тези на гласуващия индивид. Тъй като ключовата дума е "уж", на всеки следващи избори имаме постоянно преливане на електорат.

- Липса на ясна концепция за държавната политика - в България работи модела на ad hoc управлението - т.е. кризите се решават в движение, без да има доктрини за външната и вътрешната политика. Именно заради това няма приемственост в политиките на различните кабинети.

В цивилизования свят, държавните политики са доктринарни - т.е има политически консенсус за няколко неотменни приоритета, които се следват и от леви, и от десни, либерали и консерватори. За българския масов избирател и масов политик идеята БСП, ГЕРБ и ДБ да се договорят за такива приоритети, остава непонятна.

- Властта като самоцел - за голяма част от депутатите достъпът до парламента е еднократна опция в живота. Поради тази причина всеки от тях се стреми да се облагодетерства максимално за времето, което има.

Този подход е тясно обвързан с ad hoc принципа, тъй като политическите движения нямат постоянни ценности и съответно не могат да сформират дългосрочна, широка приемственост. Шанс за втори мандат се получава или чрез клиентелизъм, или като следствие от превръщането на политика в шоумен, или обратното (Сидеров, Симеонов, Бареков като например).

- Рязко разделен вот между столица и провинция - това е пряко следствие от задълбочаващата се разлика в стандарта на живот и нивото на образованост, както и от процеса за търсене на ценности, а не на партии.

Огромното социално неравенство в страната води до драстични разлики в подкрепата и доверието на хората. Тук не става въпрос за "по-умни" и "по-глупави", а за различен светоглед и приоритети. Хората които изкарват по 3000 и по 700 лева на месец, се вълнуват от различни неща.

- Вотът в Чужбина не отчита "изтичането на мозъци", а подсказва търсенето на ценности - българите зад граница не са масово по-умни или глупави от тези в България. Те обаче имат по-различни ценностни модели и съответно на различните вотове припознават малко по-различни политически субекти от сънародниците им в страната.

- Изтичането на мозъци в чужбина всъщност се потвърждава не от гласоподавателите, а от партиите - липсата на нови кадри и идеи е свързана с процеса на оформяне на партиите, наложен от БКП - по-важно е следващото поколение да е покорно, отколкото идейно. Това води до отлив на креативни кадри, които търсят реализация другаде, и поставя в листите хора, които са верни, но без въображение - същият принцип на масово набиране на кадрите и в научните ни институции.

Следователно, всяко следващо поколение избраници е по-ограничено от предишното и съответно използва все по-плоски кампании за печелене на поддръжници. В този контекст, влизането на непарламентарни партии дава шанс за вливане на свежа кръв, но те също, за съжаление, са жертва на останалите процеси, изброени по-горе.

Крайният резултат от тези процеси е буксуването на държавата и обществото и постепенното деградиране на политическия модел.

Всеки следващ вот става все по-малко в името на идеите, и все повече в търсене на "по-малкото зло".

Настоящите избори не предлагат нищо ново по отношение на действащия модел на политическо развитие. Заменят се цветните блокчета, но конструкцията остава същата.

*Текстът е взет от фейсбук страницата на историка Александър Стоянов с неговото съгласие. Заглавието е дело на редакцията. 



Най-четените