Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Ъндърграунд

Днес дори и Старите муцуни са вече само избледняла снимка за спомен. А къде са младите, новите муцуни?
Днес дори и Старите муцуни са вече само избледняла снимка за спомен. А къде са младите, новите муцуни?

Не е нужно да си крайно чувствителен, за да забележиш, че когато се докосваш до истински любимите си неща, чувството ти за хумор деликатно отстъпва встрани и ти изведнъж ставаш сериозен.

За страничния наблюдател може и да изглеждаш смешно сериозен, но ти самият не забелязваш това.

Ти забелязваш само онова, което е наистина важно за теб и много го обичаш. И държиш на сериозното отношение към себе си. Защото въобще не ти е до смях.

Така се чувствам в момента и ми е трудно да се впиша  в иронично шеговития стил на сайта, който високо ценя. Стила - имам предвид. Всъщност - и сайта. Както и да е. Дано ме разбирате...

Обичам рока. Всъщност, изповядвам го. Колкото и да звучи богохулно, за мен той е повече религия от всякакви други деноминации.

А към българския рок изпитвам и нещо патерналистично, защото години наред съм вървял с него, обгрижвал съм го и съм го бранел от всякакви посегателства. С думи, естествено, защото те са единственото оръжие, което владея.

Децата с китари и рошави прически сега са в зрялата средна възраст, но аз винаги ще ги виждам млади, дръзки, честни, безкомпромисни и убийствено талантливи.

Колкото и да ми се смеят разни пенсионирани от живота мои връстници, аз съм убеден, че именно тези рошльовци накараха преди четвърт век поне една трета от българите да пожелаят да бъдат свободни.

Лошото е, че именно тази една трета отлетя от България заедно със сполетялата ни свобода. Какво се случи после знаете...

Врътките в културната история на човечеството са с двайсетгодишна цикличност. Поне в най-новата история е така.

Вгледайте се в развитието на актуалните модни тенденции и ще забележите подобна закономерност.

Затова и не се учудих, когато две десетилетия след еуфорията на Промяната ни сграбчи носталгията по Кравай и Синьото. Върнахме се към любимите хитове от 90-те и отново заговорихме за ъндърграунд.

Това, обаче, не е само модна врътка. Струва ми се, че в тази носталгия има и частица от неутолената жажда за справедливост. Има горчивина от лъжовния преход. Има и надежда за реабилитиране на истинските ценности. В морала, в културата, в политиката...

Може би ми се иска да е така. Защото, колкото и да съм уморен от живота в тази мръсна чакалня, не мога да се разделя с вярата, че онзи влак ще спре и на нашата гара. И ще отпътуваме към мечтата си. Под звуците на любимата музика. А отгоре ще ни гледат с любов Гошо, Воев, Духи, Кембъла...

Сигурен съм, че това ще се случи.

И ще стане не без помощта на рок бандите от третото поколение. Което физиологически е създадено от нас. Ако и генът ни е силен, то ще се появи.

И ще тръгне, както си му е редът, от гаражите, таваните и мазетата.

Ще направи демозаписите си и ще ги пусне в мрежата.

Някой ще се сети, че са ни нужни и други медии и ще потърси партньори за създаването им.

Полунелегалните училищни рок групи ще излязат на светло. Ще им направим истински фестивали, за да се видят колко са много.

Сега е много по-лесно от преди. Технически. И много по-трудно. Организационно.

Сега не е проблем да се запишеш на домашния си компютър. Но няма радио, което да излъчи демото ти.

Сега по-лесно можеш да си купиш китара и кубе, но е по-трудно да намериш още трима като теб за да направиш банда. Знам това от личния си опит на баща.

И затова ъндърграундът от типа на Nasekomix ме радва, но не ме обнадеждава. Ъндърграундът, който Цецо Цветанов популяризира в „Аларма пънк джаз" по програма „Христо Ботев" - също. Защото е полуофициален, маниерен и бутиков.

Чакам с нетърпение онзи ъндърграунд, който ще изрази искрения протест на децата ни срещу лъжата, в която живеем от години. Чакам тяхното „Писна ми!". Чакам техните „Цветя от началото на 10-те". Чакам тяхното „Не е лесно ...". И съм готов да посветя последните си сили на това.

Търся сподвижници за идеята да върнем рока в училище. Търся подкрепа за натиск върху всякакъв вид общински власти, инспекторати по образованието и други полуотговорни структури за създаването на музикални кабинети и репетиционни в училищните сгради.

Крайно време е да върнем музите в класните стаи. Ако трябва - и под охрана. Защото не го ли направим, ще се окаже, че сме създали собствените си палачи.

Простете сериозния ми тон. Това е защото обичам децата си. Обичам рока. Почитам личната свобода и човешкото достойнство. И напоследък никак не ми е до смях.

Търся хора, готови да помогнат и да работим заедно. Има ли кой?

   

Най-четените