През по-голямата част от своя живот Гали Збеир живее в бежански лагер в алжирската пустиня, познавайки твърде малко извън бедността, глада и отчаянието на народа си. Докато не се премества в Русия, за да изучава геология в дълбочина - и открива, че той би трябвало да бъде богат.
"Всички ми казваха - „Ти си от Западна Сахара, вие имате всички минерали, фосфати", споделя Збеир в залата за пресконференции в бежанския лагер край град Дакла в Алжир, осветявана единствено от лъчите на пустинното слънце.
Мароко твърди, че притежава 75% от известните залежи на фосфати в света - минерали с тежестта на ключова съставка при производството на изкуствен тор за земеделието. Малката държава от Северна Африка е почти монополист в крупната търговия за милиарди долари с добивана от фосфорните мини. И има клиенти на всеки континент.
Пари от чужда земя
Збеир, а и не само той, обаче твърди, че сочна порция от фосфорния добив на Мароко идва от чужда земя. Мината „Бау Краа", собственост на националната фосфорна компания на кралството, лежи върху територия, за която се водиха горчиви раздори в продължение на около 40 години.
През 1975 г. Мароко анексира Западна Сахара - едностранен акт, който нито една друга държава не признава. Коренното население на областта, известно като племето сахрави, създава въоръжен фронт „Полисарио", за да се бори срещу мароканската окупация.
Бунтовниците започват война за независимост срещу кралството и искат създаване на независима държава. Конфликтът приключи официално през 1991 г. с посредничеството на ООН. Въпреки това, статутът на Западна Сахара остава неизяснен. Междувременно коренното население са разгонени от мароканските сили за сигурност и намират убежище в бежански лагери в Алжир.
Сега младите представители на сахрави обмислят отново да хванат оръжието. Нов конфликт би затруднил добива на фосфор на най-големия износител на тази суровина. И със сигурност ще представлява лоша новина за международните пазар.
Мароко продължава да разглежда Западна Сахара като своя територия, окупирайки и развивайки богатите й залежи. В това време повечето сахрави живеят в голата пустиня или в алжирските бежански лагери - далеч от ценните ресурси, които смятат за своя собственост.
Двоен стандарт
Збеир, който по професия е геолог, иска да промени това. Отново у дома, след като учи и живее в Русия през последните 15 години, той работи като координатор на център за наблюдение на ресурсите в земите на сахрави, създаден по-рано през годината. Збеир и колегите му твърдят, че княжеството нарушава международното право, като експлоатира земя, която не му принадлежи.
„Целият свят - Европа, Русия и САЩ - съдействат престъпните дейности на Мароко да продължават, защото не казват нищо. В същото време нито една от тези държави не признава суверенитета на Мароко над Западна Сахара. Това е двоен стандарт", коментира Збеир.
През 2002 г. Съветът за сигурност на ООН поиска официално правно становище за експлоатацията на природните ресурси на оспорваната територия. В становището на тогавашния генерален секретар по правните въпроси Ханс Корел се казва, че ако добивните дейности продължават без зачитане на интересите и желанията на хората от Западна Сахара, то това би било нарушение на международното право.
Мароко твърди, че всичко, което прави, е законно. Страната е инвестирала милиони долари в проекти за развитие в региона, обяснява правителството на крал Мохамед VI. Освен това, приходите от търговията с фосфор се връщат обратно за подпомагане на местното население.
Мароканските власти отказаха да отговорят на конкретни въпроси, свързани с темата на статията, но миналия декември правителственият говорител и министър на комуникациите Мустаха Халфи обяви, че добивът на фосфор е част от съзнателна стратегия.
„Ние смятаме, че силното икономическо развие ще помогне на сигурността в целия регион и ще създаде модел за пример в останала част от Сахара, където има конфликти и нестабилност", изтъкна той.
Но сахрави - цял народ в изгнание - вече десетилетия живее на хуманитарна помощ. Те казват, че никой не се допитва до тях, че „местните ползи" не са това, което Мароко твърди, че им представя. Дори работниците сахрави в мината „Бау Краа" не са 55 на сто, както изчисли Мароко, а едва под 20 на сто от работната сила.
Въпрос на много пари
Държавната фосфорна компания на Мароко регистрира нетна печалба от 2.8 милиарда долара през 2008 година - време на разрастваща се световна криза с цените на храните и рецесия - и това е 9 пъти повече от приходите й пред 2007 година. А крал Мохамед VI спечели още няколко милиарда щатски долара, с което стана седмият по богатство монарх в света.
Въпреки че цената на фосфора падна, все пак тя остава с 300 процента по-висока от 2007 година.
Ерик Хейгън е председател на Western Sahara Resource Watch - група, която следи компаниите, купуващи природите ресурси на Западна Сахара. Той казва, че Мароко и още няколко чуждестранни компании тълкуват погрешно международните закони, за да оправданият нечестните си търговски практики.
„Те говорят за „ползи за местното население", но в становището на Ханс Корел пише за зачитане на желанията на хората. Това означава, че някой трябва да се допита до тях, че те трябва да дадат своето съгласие. Става дума за всички хора, които живеят в Западна Сахара, включително и тези, които са разселени по бежански лагери - и те трябва да имат правото на самоопределение", коментира той.
Цялата сага накара голям американски производител на изкуствена тор да обяви, че прекратява вноса на фосфор от Западна Сахара през 2010 година. Само пет държави в света обаче притежават почти всички залежи на фостафи, което поставя в зависимост земеделските производители от цял свят - и бъдещото изхранване на световното население. А и никой не може да се доближи до количеството на износа на Мароко.
Обречен кръг
САЩ продължава да бъде най-големият вносител на марокански фосфор. Мексико, Австралия, Нова Зеландия и Литва са също големи клиенти, а Канада наскоро започна да внася фосфор. Този кипящ бизнес само допринася за все по-големите колебания на младите сахрани да настояват за война срещу Мароко.
„Това поколение е с отворени очи. Те могат да видят света и да направят сравнение", коментира Туфа Мохамед, 54-годишна майка, която живее в бежански лагер от 30 години. „Те питат защо живеят по този начин, когато имат необходимото, за да водят охолен живот. Защо? Нямаме отговор".
