Въпросът дали огромното по количество време, в което се разсейваме и което пилеем безметежно, сърфирайки онлайн, се отразява по добър или лош начин на творческия ни процес, е доста модерен. Отговорът обаче все още не е категорично ясен. Сега вече учените се заемат и с този въпрос.
Университетът в Пенсилвания съобщи тази седмица, че започва да предлага курс догодина, наречен "Губене на време в интернет", в който студентите ще бъдат поощрявани да "се концентрират върху алхимичното възстановяване на силите чрез безцелно сърфиране из огромни литературни масиви онлайн".
Безцелното сърфиране, пояснява уеб сайтът на курса, означава "комуникация и взаимодействие само чрез чатове, ботове, социални медии и мейлинг листи".
Човекът, организиращ и ръководещ курса, е Кенет Голдсмит - поет и концептуален артист, който нашумя с атрактивни медийни акции, включително и с опита преди години да разпечата цялото съдържание на мрежата.
Едно е ясно - идеята, че простото "разцъкване" онлайн всъщност може да обогати творческата мисъл, е интересна - и леко противоречаща на масовите очаквания.
Знаем, както от практиката, така и от различни изследвания, че прекарването на известно време далеч от мрежата може да премахне "блокирането" на мозъка.
Счита се също така, че сънят позволява да протичат подсъзнателни процеси, засилващи творческото мислене. Известно е, че когато Тенисън е имал проблем с писането на стихотворение, е излизал на дълги разходки.
В отличната книга за риболова с мухи The Longest Silencе, Томас Макгуейн казва, че и при писането, и при риболова - "на отпусната нишка се улавя най-голямата риба".
Но пък от друга страна, има ли "релакс", който да може да се сравни със седенето на бюрото и сърфирането из Facebook?
И дали не е самата баналност на това действие онова, която би могло също да подготви плодотворна почва, позволяваща на идеите да се зародят и разцъфнат?
Реалният проблем на всички тези изследвания е, че не отчитат разликата между употребата на мрежата като бърз симулатор на мисленето и седенето с часове в безмозъчно потребление на агрегиращи кликове сайтове като UpWorthy.
Има количество време, отвъд който, прекарването в интернет не е вече почивка и основа за по-осмислени действия, а техен абсолютен заместител.
Междувременно човек се залъгва, че е полезен с нещо, докато просто "виси" онлайн.
Отсъствието от онлайн форуми на много от хората, които традиционно доминират в дискусиите извън интернет, се възприема като благороден жест, но и сякаш съдържа лек укор: не бива ли всички да сме по-въздържани в поведението си в мрежата?
Форумните разговори понякога изглеждат толкова вредни и деморализиращи, че единственосто адекватено поведение изглежда мълчанието.
По-рано този месец Мишел Фейбър, романист, радващ се на не толкова голяма популярност, колкото бихте очаквали от автор, продал милиони копия на книгите си, заяви на събитие в Лондон: "Мисля, че съм написал всичко, за което съм се появил на тази земя. Мисля, че съм достигнал своя лимит".
И той не е единствен - Филип Рот също изглежда се кани да се оттегли; същото важи и за миналогодишната нобелистка за литература, Алис Мънро, която понастоящем се двоуми дали да пише още.
Тъй като това, което те създават, е много крехко и мъчително като работа, романистите никога не постигат същия ефект като Франк Синатра с неговите безкрайни завръщания от оттеглянето от сцената, но те - подобно на много от нас - изглежда също се борят с противоречиви пориви да говорят или да замлъкват задълго.
В романа на Дон ДеЛило "Мао II" (от 1991-ва), Скот, личният асистент на главния герой-романист, казва, че "задържаната, ненаписана и непубликувана художествена творба е единствената останала форма на красноречие". Скот е подлец и саботьор, така че неговата бомбастичност е засилена от ДеЛило.
И все пак в този цитат може да се долови определена жажда у самия автор, както за състоянието на съвършенство, в което съществува един роман - или който и да е творчески проект - докато все още е хипотетичен, така и по-генералното желание за мир и спокойствие, които е необходимо за концентрацията.
Така че, дори сърфирането из интернет да има способността да разширява нашия идеен свят, нима можем да прочетем подобни заслужаващи си мисли, като тези на ДеЛило, докато киснем в Twitter?
