А защо Facebook да не плаща за селфитата, които качваме?

А не трябва ли Facebook да ни плаща за всичките снимки, статуси, видеа и т.н., които качваме? Това, което звучи като откачена идея, всъщност след няколко години (а може би и по-скоро) може да бъде съвсем резонен въпрос.

И все пак да пускаш снимки на кучето си, на детето си или от последната ваканция в Дубай не е някаква скучна работа, която да изисква усилия, освен ако не си от един специален сорт потребители, които превръщат всяка публикация в добре режисирано събитие с коафьор, гримьор, осветление, професионален фотограф и т.н.

Напротив - да качваш съдържание в социалните мрежи е забавно. Още повече - самите социални мрежи са създадени по начин, който ни кара да искаме съвсем доброволно да участваме, за да ни награждават с лайкове, споделяния и коментари.

Ежедневно около 1,4 млрд. потребители отделят поне час от деня си, за да разцъкват из Facebook. И се радват, че могат да ползват подобна услуга, без да им се налага да плащат.

И все пак в Силициевата долина се надига малко по малко движение, което да иска точно обратното - не ние да плащаме на Facebook и останалите големи технологични гиганти, предлагащи услуги със свободен достъп, а те да плащат на нас. За всичките безплатни данни, които получават, докато се ровим из сайтовете им, харесваме, споделяме и публикуваме.

Ежедневните сторита в Instagram, видеата в YouTube, в които обясняваме уникалните си тактики за MindCraft, онлайн покупките от големи платформи като Amazon, Ali-Baba, AliExpress и т.н. Дори и това как прескачаш песните в Spotify. Всичко това е ценна информация за големите корпорации. И тепърва ще става още по-ценна в не толкова далечното бъдеще.

Да бъдат накарани компаниите да плащат прозрачно за информацията, която изстискват, не само ще предложи по-добра сделка за потребителите, докато се занимават с онлайн живота си, но също така ще подобри качеството на самата информация, на които се опира икономиката на данните.

А освен това би спомогнало и за това технологичните гиганти да отпуснат задушаващата хватка около самата икономика, която продължава да губи жизненост.

Идеята съвсем не е нова. Тя се появява още през 2013 г. в книгата на технологичния философ и пионер на виртуалната реалност Ярон Ланър "Кой държи бъдещето?". Там той я предлага като необходима корекция на онлайн икономиката, която се финансирана най-вече от скрита манипулация на рекламодателите над потребителите.

В момента обаче тази идея претърпява известен разцвет. Тя може да се види в новата книга на Ерик А. Понзър от Юридическия факултет на Университета в Чикаго - "Радикални пазари". Е. Глен Вейл, главен изследовател в Microsoft, също я лансира сериозно. Освен това тя играе важна роля и в усилията на ЕС да започне да събира данъци от американските интернет гиганти.

В свой доклад, публикуван миналия месец от Politico, Европейската комисия предлага да наложи данък върху приходите на дигиталните компании въз основа на местоположението на техните потребители. Идеята се мотивира с това, че значителна част от стойността на бизнеса се създава там, където потребителите се намират и данните се събират и обработват.

Всеки вече знае, че данните на потребителите са изключително ценна стока. Така Facebook предлага на рекламодателите точно целенасочена аудитория за рекламите им въз основа на потребителски профили. YouTube също използва предпочитанията на потребителите, за да приспособи своя фийд.

И все пак това бледнее в сравнение със стойността на потребителските данни за развиващата се с пълна сила сфера на изкуствения интелект, която се очаква да завладее дигиталната икономика.

Данните са ключов елемент в революцията на изкуствения интелект. Системите за обучение, които изпълняват дори сравнително прости и директни задачи като гласов превод, гласова транскрипция или разпознаване на изображения, изискват огромни количества данни като снимки или записани аудио файлове, за да идентифицират съдържанието.

На практика повечето от водещите екипи, занимаващи се с разработката на ИИ, могат да възпроизведат софтуера на други екипи. Това, което обаче дава преднина на едни и дърпа назад други, е именно достъпът до огромните количества потребителска информация.

Може да мислим, че получаваме справедлива сделка, като предлагаме данните си като цена за споделяне на снимки на кученца, бебета или забавни ваканции. Наистина ли обаче получаваме адекватна услуга на цената на личните си данни? Особено на фона на това, което се случва със самата икономика. В най-големите технологични компании делът на приходите, които отиват на труда, е само около 5 до 15 процента. А данните от потребителите се равняват на работата, която получават безплатно.

Ако тези компании, задвижвани от ИИ, представляват бъдещето на по-голямата част от икономиката, не променят своя бизнес модел, може да се окажем в свят, където за труд ще се плаща все по-малко и по-малко. Така на практика хората наливат данните си в една машина, която малко по малко ще започне да ги измества от пазара на труда.

И макар многократно да са ни убеждавали, че роботите няма да ни вземат работата, че ще се появят нови професии и т.н., изкуствените интелекти могат да вършат все повече неща и да стават все по-полезни и способни в различните направления на труда. И е неизбежно да заемат своето все по-голямо място в трудовия процес.

Това, от своя страна, няма как да не предизвика социални сътресения, вдигане на безработицата и т.н. Някои икономисти виждат решението в безусловния базов доход. Тази система обаче има множество слаби моменти, които тепърва трябва да се изчистват.

Какво ще стане обаче ако вместо това големите тех компании започнат плащат на потребителите си за предоставената информация? Колкото повече, по-акуратна и по-надеждна информация дават, толкова повече да им се плаща.

Ако ИИ представляват 10% от икономиката, а Big Data компаниите плащат две трети от приходите си за получаване на данни, това е все едно да плащат на работници. Така просто работниците ще променят просто заниманието си, а компаниите ще започнат да се възползват от много по-качествени данни и ще могат да правят много по-специфични профили и да изискват много по-детайлни задачи.

Това е много ключов момент в случая. Facebook ще може да изисква от потребителите си да тагват снимките, които качват директно в тренировъчната машина, която компанията използва за своя изкуствен интелект. Преводачите, на свой ред ще добавят там своите преводи на различни езици.

Влизането в чисти и ясни взаимоотношения между технологичните компании и потребителите им ще преодолее много бариери и ще създаде множество взаимозигодни условия. Това обаче не означава, че преходът към такива условия ще е безболезнен.

Загубите, които ще понесат големите компании, изоставяйки свободното получаване на данни, могат да бъдат покрити с потребителски такси - подобно Netflix и Spotify. Междувеременно не всяка информация ще струва еднакво, когато става въпрос за обучаване на изкуствен интелект. Затова вероятно ще се плаща само за тези снимки, постове, преводи от един на друг език и т.н., от които компаниите ще имат нужда.

Но независимо от цената, трансформацията изглежда целесъобразна. Но можем ли да стигнем дотам? Наивно е да се смята, че гиганти като Facebook и Google, които в момента събират лъвския пай от набирането на свободна потребителска информация, доброволно ще се решат да плащат за тези данни.

Възможно ли е политиците да се намесят тук? С новите правила в ЕС, които засягат именно данните на потребителите и употребата им за търговски цели, това далеч не е невъзможно.

Каквото и да се случва обаче, бъдещето ще донесе промяна. И защо тя да не включва идеята Facebook да ви плаща за поредната качена снимка от плажа в Дубай?

Новините

Най-четените