Николай Ишков: Успехът има много лица

Ако живеете в България, името „Николай Ишков" със сигурност ви говори нещо. Може да го познавате като актьор, като продуцент, като мениджър на футболен клуб „Спартак", като шеф на „Арена Армеец" или като многодетен баща.

С което и от тези неща да го свързвате, няма да сгрешите. Защото Николай е всичко това, а в допълнение се оказва обаятелен събеседник с непринудено държание, осезаемо чувство за хумор и купища интересни истории.

Говорим си с него за успеха. За смешните случки от ВИТИЗ, за театър по време на комунизъм, за българското кино, футбола, спорта и изобщо за големите събития: на сцената, на екрана, в залата и в живота.

Завършил си ВИТИЗ. Може ли да се каже, че човек с такова образование остава влюбен в актьорската професия до живот?

Актьорството е карма, някаква кауза, която никога не те напуска. Хванала те е здраво в ръцете си и винаги поддържа едно огънче, което гори. Актьорите сме като една секта, в добрия смисъл на думата.

Може ли да разкажеш някоя забавна случка от ВИТИЗ, по настоящем НАТФИЗ?

През април винаги отбелязвахме празника на ВИТИЗ, Сава Доброплодни. Правехме едни купони, фиести, карнавали...Та един път в същия ден имаше конгрес на партията и бяха пуснали хора, които да следят по улиците да не се шуми много, да не се правят демонстрации. Ние обаче отивахме да играем мач зад Сатиричния театър, студенти срещу завършили артисти, режисьори и други колеги. Бяхме облекли костюми от учебния театър и бяхме в еуфория. Представете си 50-60 човека, облечени с театрални костюми - пълен потрес за добросъвестните граждани.

По едно време, както вървяхме от ВИТИЗ към Сатирата, до нас спряха 4-,5 обичайно заподозрени джипки, излязоха едни хора и ни натръшкаха на земята. Вкараха ни с шутове в едно училище и започнаха да ни търсят обяснение. От онези хора, които виждат конспирация навсякъде...

Имахме добри случки и на изпитите по история на БКП. Естествено, никой във ВИТИЗ не учеше история на БКП. Имахме една луда преподавателка, пред която трябваше да рецитираме стихотворения за партията. Помня я с фразата: „Марш навънка, а който иска да говори по въпросите, сега е моментът поне да вземете едно ТРИ".

Купоните бяха всекидневни, учеше се много яко, но намирахме време и за веселба.

А как попадна в киното?

Моята филмова кариера започна пред далечната 85-та година. Дебютът ми в киното беше доста смешен. Играех с Албена Павлова и трябваше да бъда разстрелян от Явор Милушев пред една локва. Направихме пет дубъла на разстрела, пет пъти ми сменяха калния костюм.

По това време станах близък с Никола Корабов, режисьорът на „Юлия Вревска", „Тютюн", „Орисия" др. И дойде емблематичната 86-та година, когато из ВИТИЗ започна да се носи слух, че Рангел Вълчанов започва да прави младежки филм и ще прави кастинг из цялата академия.

Така и беше. Имах късмета да съм един от 26-те младежи, които бяха избрани за неговия филм. Беше време, в което никой не знаеше кой е Михаил Билалов, кои са Дарина Павлова, Чочо Попйорданов, Георги Стайков...

Впоследствие всички, които участвахме във филма на Рангел Вълчанов, оставихме следа...може да се каже, че направихме кариера. Той е един от хората, които са възпитали изключително много качества, интерес и любов към киното у много млади хора.

Последва участието ми във филмовия дебют на Мирослав Спасов, филмов оператор, където Сашо Морфов играеше главната роля.

И малко след това животът ми се завъртя на 360 градуса. Започнах да се занимавам с продуцентство, направих два филма в Колумбия, единият - за Габриел Гарсия Маркес, другият - за Фернандо Ботеро, велик колумбийски скулптор.

След това работих с един кипърски режисьор по съвместна продукция на осем държави. Всички актьори, които играеха във филма бяха с гръцки произход и играеха без пари, за каузата. Нещо, което вероятно трудно може да се случи в България сега.

Моето поколение актьори също бяхме готови да направим много неща за каузата „кино и театър". Бяхме възпитани с една идеалистична нотка, която много ми е помагала за нещата, с които съм се занимавал впоследствие.

Има ли допирни точки между актьорската кариера и футбола?

Много. Попаднах във футбола случайно и установих, че с киното имат много общи неща като структура. В киното има един режисьор, който е направляван от един продуцент. Във футбола има един старши треньор на отбор, който пък е направляван от меценат - президент на футболен клуб. После е кастингът: ако играчите/артистите са добре селектирани, продукцията има всички шансове да е добра.

И ако успееш балансирано да разцъкаш играта...получаваш един добър продукт.

Аз винаги съм имал работа със стойностни футболни клубове с много добри играчи, които оставиха трайна диря в българския футбол.

Как се става успешен човек в спорта, при положение, че никой не ходи на спортни събития?

Когато аз се занимавах със спорт, бяха годините след еуфорията на Световното първенство през 94-та. Тогава футболът все още беше религия, хората се интересуваха от тази игра. Така беше до 2004-та, когато си тръгна последното поколение много качествени български футболисти - Митко Бербатов, Стилиян Петров, Мартин Петров...

„Спартак" беше интересен клуб, а аз бях нестандартен в начина си на мислене и начина на управление. Управлявах клуба в едни години, в които повечето собственици на футболни клубове бяха хора, емблематични в друг контекст.

Когато няма интерес към играта, като сега, трябва да направиш впечатление с нещата, които вършиш, да заинтересуваш пазара и да грабнеш окото с начина, по който менажираш определен спортист или клуб. Да правиш нещата със замах и да не пестиш средства и енергия.

Как се организират събития за над 12 000 души? Нещо, което си правил многократно в „Арена Армеец"...

Ако този, който идва, музикантът, групата, актьорът, отборът, предизвиква фурор - събитието е обречено на успех. Един от първите ми сблъсъци като мениджър на „Арена Армеец" бяха разговорите ми с Камен Донев. Опитах се да го накарам да направи своето ново шоу в залата, а отначало той не можеше да възприеме, че може да напълни такава голяма зала. Доказа се, че за него това не е никакъв проблем. В рамките на три години Камен Донев е направил четири или пет представления с 12 000 предварително продадени билети.

С какво се измерва успехът?

Успехът е адски субективен критерий. Някои го измерват с богатство, други с популярност, а трети - със семейно щастие.

У нас хората мерят успеха предимно в пари или известност. (в смисъла на медиен интерес към личността). За мен успехът е комплекс от много неща. Много съм щастлив, че съм баща на четири деца. Това ми дава истинско удовлетворение в личен план.

Писането върху новият Samsung Galaxy Note8 е по-гладко от писането върху хартия, за да не се налага да носите тефтер за записки. Затова помолихме Николай Ишков да вземе S Pen и да напише своята рецепта за успеха. "Успехът е отдаденост, вяра и любов."

Колко са големи децата ти? На какво искаш да ги научиш?

Две близначки на 8, син на 14 и още един син на 19. Искам да ги науча на чувство за справедливост, на всеотдайност, на любов. Ще ми се да са отдадени един на друг, да поддържат добри отношения, да си помагат. Вкъщи се стремим да създаваме много близки отношения, да сме сплотено семейство. Разбира се, не всичко винаги е „цветя и рози". Понякога се караме на децата, после ги прегръщаме и се сдобряваме. Нещата от живота...

Твоят съвет към хората, които искат да успеят в кариерата...

Когато човек иска да успее в нещо, трябва да е абсолютно откровен и честен към това, което прави. Да няма втори план на мислене. Да бъде всеотдаен към каузата, която движи. Да се хвърля с цялата си енергия и страст. Едва тогава Господ възнаграждава усилията и помага. А помощта често идва в тежките моменти, когато човек си мисли, че не може да изплува.

Но ако си дал всичко от себе си, по някакви магични начини, нещата винаги се решават в твоя полза.

Новините

Най-четените