И здраво да си стъпил на земята, и да си две педи над действителността, понякога всекидневните глупости започват да тежат ужасно. Традиционният лаф по тази тема е, че трябва да погледнем на нещата малко по отвисоко. Колко обаче? Няколко младежи с идея смятат, че на 30-ина километра в стратосферата е общо-взето добре...
Вече сме ви срещали с момчетата и момичетата от програмата "Космически предизвикателства". Тя се провежда за трета поредна година, като целта й е не само да покаже на младите хора науката от филмите, но и да ги срещне с водещи космически специалисти от цял свят.
Тази година е още по-специална, тъй като отбори от участниците създадоха свои стратосферни балони, които заснемат Земята от голяма височина и извършват различни измервания - нещо като суха тренировка за бъдещ сателит. Малко след първия изгрев на септември съм с един от тимовете, Aurora. Нашият импровизиран космодрум се намира насред тренировъчното игрище на някогашен убиец на гиганти в "А" Професионална футболна група - "Хебър" (Пазарджик).
Вероятно закономерното отпадане на "зелените" от професионалния футбол през миналия сезон е принудило пазарджиклии да си намерят нов любим спорт. Само така човек може да си обясни паркирания до терена джип и ритмичните изстрели по прелитащо над нас ято гъски. Докато няколко пернати се превръщат в нечие обедно меню, ние разтоварваме огромна бутилка с хелий, маркучи, кабели, инструменти и какво ли не още оборудване.
Малко преди 10:00 часа уведомяваме за предстоящото излитане както Ръководство на въздушното движение, така и жизнерадостните дебели мъже с пушки. Последният акт сякаш е по-важен. Не минава без малки и по-големи проблеми, но все пак час по-късно балонът полита към небето, натоварен с (изключително грозен) препрограмиран смартфон, GPS тракер, човече от "Лего" и малко шише уиски. Големият балон влачи нагоре няколко по-малки, което вместо допълнителна скорост му придава нещо като абитуриентски вид.
Държим се за главите поради последното, тъй като вече само висшите сили знаят какво ще види окото на камерата. Следват 30 000 метра изкачване и падане с парашут. Два часа и нещо, които убиваме в една пазарджишка кръчма. Деля маса с Алберт. Макар физиката да го увлича от дете, той е завършил „Компютърни системи" в Техническия университет и по-късно е работил по сигурността на една от големите банки у нас. Старата любов ръжда не хваща и в момента той учи „Космически изследвания" в Софийския университет.
Иска да се занимава с научна работа, а балонът е единственото му занимание в момента. Алберт не отрича, че предишното работно място му е дало финансовата възможност сега да се посвети на "Космически предизвикателства", но не е доволен от липсата на възможност да създава нещо свое в частните фирми. Строгите норми също не са по вкуса му: "В банката, ако не излезеш в обедна почивка, се почват едни въпроси, има интриги". Според Алберт академичната среда по дефиниция дава по-голяма гъвкавост, тъй като в нея са важни постигнатите резултати, а не работното време.
Въпреки това той не пести критиките към състоянието на българската наука. По думите му нито БАН, нито Софийският университет се управляват както трябва. Като пример той посочва тактиката „разделяй и владей", с която факултетите и катедрите в тях измислят нови и нови специалности. В тях често изучаваният материал не е по силите на студентите и не са рядкост талантите, които просто се отказват. За техническата база във Физическия факултет Алберт е лаконичен: "Има осцилоскопи, които са произведени във вече несъществуващи държави".
Макар да е трудно да се надмогне безпаричието и ниското реноме на университетите, събеседникът ми вижда шанс за българската наука - нужно е, обаче, да дойдат повече млади хора със западно мислене. Даже дежурният проблем с ниското заплащане на учените всъщност не е толкова нерешим - трябва само желание за работа и кандидатстване за международно финансиране.
Това вече се случва у нас и чрез проекти се финансират изследвания в най-различни области. "Засега оставам в България, надявам се нещата да тръгнат нагоре", заключва Алберт. Той няма нищо против и да работи в т.нар космическа индустрия, ако един ден се появи и развие такава у нас.
Докато чакаме нещата в България да тръгнат нагоре, вече е станало 12:40 и получаваме съобщение от смартфона на борда на балона. Влязъл е отново в обхват, тоест нашият „почти-сателит" се спуска с парашут към земята. Пак по телефонен път малко по-късно получаваме и координатите на приземилия се балон - на 20-ина километра от нашата пазарджишка кръчма, близо до град Съединение.
Поради факта, че действието не се развива в необятната сибирска степ и нямаме хеликоптер, ние се качваме на колите и опознаваме китните села в региона. Едно от тях се казва Овчеполци и се налага да извършим към километър пеша в неговото землище, докато се намери заветната лъщяща кутия. Пълненето на дрехи и обувки с всевъзможни вредители под парещото слънце си е струвало - балонът е непокътнат. Грозният телефон вътре не само, че е цял, но и още работи - за последните 3 часа е направил няколкостотин снимки.
Включително и такива от кота 30 000 метра, която младежите от "Космически предизвикателства" покориха съвсем сами.
