Често пъти най-ужасяващите истории се случват на най-красивите места. Точно това е Белене. Корморани и кости.
На приблизително 230 км от София, безмерно изостанал и обезлюден, градът с първия и най-голям концентрационен лагер на комунизма линее бавно в сянката на онова, което никога няма да се върне.
25 години след краха на режима, остров Персин - обсадено парче земя от тихия Дунав, гроб на хиляди "неблагонадеждни", все още е тема табу.
За зверствата, които са се случили там, удобно се мълчи. Макар че надали има по-подходящо място за почит към загиналите в мракобесията на комунизма.
Двоен шанс
Островът сякаш се намира в друга вселена, а всъщност с Белене го свързва само къс понтонен мост - и разрешение за достъп от Министерството на правосъдието заради действащия затвор за тежки криминални престъпления, където пребивават около 400 души.
Когато стъпите на острова, веднага ви прави впечатление неговият мащаб - 15 км дължина - блата и ниви, препасани с изкопани на ръка диги от лагерниците - основи за общо 35 км пътища. Както и неговата красота.
Днес територията на Персин, както и по-малките острови около него, представлява див природен парк, където могат да се наблюдават уникални птици и растителност. Уви, Белене засега не може да извлече дивиденти от съчетанието на история и природни забележителности.
А най-големият радетел това да се случи е един "войник на Ватикана" - католическият свещеник Паоло Кортези.
Той е в България от 4 години, през които е натрупал цяла библиотека за тоталитарните репресии, и със свършеното може да засрами всички български институции. Освен че поддържа католическата църква в перфектно състояние и се грижи за енориашите (в Белене доминиращото вероизповедание е католическото), италианецът, родом от Бергамо, е и
най-активният привърженик на идеята за Мемориал в памет на жертвите и Музей на комунистическите репресии в Белене.
Отец Паоло подчертава (на перфектен български език), че това ще бъде първото подобно място в България: "Тук, единствено от страните в Източния блок, няма музей в памет на загиналите в концентрационните лагери. Защо да не се отвори, за да идват туристи и ученици".
Между 1949-та и 1989-та през лагерите в страната са минали 30 000 души (официални данни няма, според други източници са над 280 000 без присъда).
Лагерът на остров Персин „официално" е закрит през 1959-та - това са и най-жестоките години, когато денонощия наред затворниците копаят диги на ръка, разтоварват камъни, живеят в дървени колиби и нарочно са прекарвани през блатата.
Освен за заточение, остров Персин е служел и за гробница на много от жертвите на по-късния зловещ лагер в Ловеч, където всяка вечер са пребивани до смърт 10-15 души. Телата не е трябвало да се връщат на роднините, за да не се разбира за жестокостите, затова блатистият терен на дунавския остров е бил „подходящ" според садистите от ДС.
Мъжкият затвор е отворен отново през 80-те години - на мястото, където някога е имало бараки, са построени сгради, в които са заточвани несъгласните с т.нар. "възродителен процес" български турци.
Белене е траурна значка, която има бъдеще
Идеята на Паоло Кортези е да се направи възстановка на "оригиналния" трудов лагер на остров Персин - дървените колиби, построени през 1944 година и в последствие разрушени, а Музеят на репресиите да бъде в самия град.
Той настоява островът да се отвори, за да може обществото, най-вече учениците, да разберат какво се случвало само преди няколко десетилетия.
"За да не се повтаря историята никога вече", казва отец Паоло, който е и наш "екскурзовод" из т.нар. "втори обект" на остров Персин - мъжкият затвор.
Сред блата и треви, останките от някогашното Трудово-възпитателно общежитие (евфемизъм по ДС) са плачевни - и единствените, които живеят там са три кози.
На подигравка козите са наречени Газдов (по името на управителя на ТВО в Белене и Ловеч Наколай Газдов), Китов (по името на друг лагерен началник) и Гогов (по името на подполковник Петър Гогов - началник на Трудова група МВР Ловеч). Трите кози са превърнали в свое царство това разпадащо се безследно място.
Сградите, построени за "прием" на несъгласните с Възродителния процес, са изкормени до бетон и тухли. И те са скелети, стърчащи самотно в ничията земя, където няма кой да ги види. Няма и дори табела, която да разяснява какво е било това място. Сякаш никога не е било.
Заинтересувани от отварянето на острова са и служителите от информационния център към природен парк "Персина".
Те са отговорни за опазването на защитената природна местност, която обхваща и Беленските острови. Трудният достъп до най-големия остров, дал име на целия природен парк, затруднява работата им.
"Имаме проекти, има финансиране, но няма хора. Туризмът никога не е бил развит в Белене, най-близките забележителности са на около час разстояние с автомобил", оплакват се от информационния център, но същевременно се гордеят, че за миналата година са имали 8000 посетители. В този брой надали влизат 300 италианци, доведени от отец Паоло в Белене - предвестници на една добра възможност за приходи в града.
Островът
Инфраструктурните "обекти" тук са пет: първият е сега действащият затвор, където е забранено за снимки. Докато обикаляме острова, придружени от отец Кортези, виждаме няколко затворника, изведени на принудителен труд - рязане на храсти.
Т.нар. втори обект е бившият концентрационен лагер. Той е разположен в най-западния край на острова - между три блата, което прави бягството още по-трудно.
Жените са били настанени на съседния остров Щурчето.
Останалите обекти представляват порутени останки от кравеферма, склад за зеленчуци и обори. Трудовите норми са били непоносими, затова всеки десети е умирал от тежкото натоварване.
Свидетели разказват, че "враговете на народа" - основно политици, духовници, анархисти, артисти, интелектуалци и изобщо несъгласни с режима, в началото са изминавали разстоянието пеш от гарата в Белене (където вече не минава влак) до края на острова през непоносимата кал, в сняг или в ужасяваща жега и рояци комари.
Бъдещето
Точно на мястото на зловещия лагер, през 90-те е започнат мемориал в памет на жертвите на репресиите през комунистическия режим. Той така и не е довършен. Една единствена избеляла паметна плоча едва загатва какво е било това място.
Отец Паоло се надява, че тази пролет мемориалът ще бъде довършен и открит официално през май месец.
Следващата стъпка е да се направи архитектурен план на бъдещия парк. Отецът обаче е категоричен, че работата по възстановяване на лагера в оригиналния му вид трябва да побърза, защото онези, които си спомнят за престоя си там, вече са доста възрастни.
Държавна сигурност, за разлика от СССР, например, не е правила снимки на мястото, нито на насилията, нито на лежалите там (или поне подобни документи не са разсекретени).
Затова и мемориалния парк ще бъде възстановен единствено по спомени и рисунки.
Това ще бъде трудна задача, за радост на онези, които имат интерес истината за престъпленията на БКП и ДС да останат завинаги забравени.
Но да се спре и последното прикриване на следите от ужасяващите престъпления на режима, все още е възможно.
Химери
Вместо с надежда за промяна, Белене живее с последствията на грандиозния социалистически план за нова ядрена мощ: втора атомна централа. Проект, който тази година навършва 34 години и който глътна милиарди левове. Спирането му с решение на Народното събрание отпреди три години не промени очакванията на местните, че все някога ще имат АЕЦ.
Освен площадката за митичния реактор, единственото останало от атомната мечта са пустеещи блокове из целия град, ядрена гимназия и неясни държавни дейности. Сред тях е лъскав жилищен комплекс, разположен точно до затворения с висока метална преграда портал, който свързва Белене с остров Персин.
"Искам да взема поне една сграда за старчески дом", казва със съжаление отец Паоло, докато набързо ни въвежда в обстановката - бедност, пустеещи земи, безработица, застаряващо население... Многогодишна кражба на надежди, чиято компенсация са спомените за "онова време".
Всеки, който иска да дари нещо в името на паметта и в помощ на добрата идея за изграждането на Музей на репресиите и за парк на мястото на концентрационния лагер, може да се обърне директно към отец Паоло Кортези в католическата църква в Белене.
Защото някои неща си струват.
