Разговорите Миков - Борисов от 26/10 бяха посрещнати от най-различни хора като проява на нормалност сред политическото безумие, с което свикнахме.
Професионален профайлър, Димитър Иванов коментира, че двамата били едно поколение, формирани от една система, расли извън столицата, в будни учителски семейства, с една дума народни хора. Няма дума, че между Борисов и Станишев имаше социална бездна и в домовете на ЦК едва ли са давали филии с мас на децата.
Разбира се, чухме за трудностите по съставяне на правителство, подготвиха ни за избори догодина през юли. А както можем да си представим колкото по-бързи избори, толкова по-трудно ще е на малките партии, които едва ли са успели да заделят пари.
Представете си и тези, които се явиха на изборите като индивидуален франчайз на една или друга партийна марка - авансирал си, примерно, 100 000, а ти викат - хайде пак се явявай, преди да си си избил борчовете! Значи кандидатите със сигурност ще са по-малко.
За мен новината е в това, че г-н Борисов плахо почна да се оттласква от морализма, който в неговия случай през 2009 се изразяваше в " ще ги вкарам всичките в затвора".
Фрагментираният парламент го постави в трудна, но от друга страна благоприятна позиция да бъде център и арбитър между каращи се джуджета. Едните викат - никога с предходните управляващи. Другите - никога с турци. Третите - никога с леви... А г-н Борисов стои в центъра и блъска главите им едни в други, превръщайки се в абсолютен стожер на политическия живот. "Аз се оказах най-диалогичният, най-разбраният", театрално се учуди той на пресконференцията.
Нашите морализатори днес не са в най-добра форма. Не можаха да пометат бившите комунисти като в Полша навремето; не можаха да маргинализират либералите като хората на Орбан в Унгария; нямат ресурс за кръстоносен поход срещу тероризма като Буш-младши или религиозна легитимност като Ердоан у комшиите.
Морализмът се фрагментира - от една страна антикомунистически, от друга патриотичен, от трета екологически, от четвърта антимафиотски, от пета антифашистки и тъй нататък.
По-лошо: самите обрати на българската политическа сцена разбиват вечния характер, който моралът по определение претендира да има.
Идеолози, които от година призовават за демонтиране на "модела Кой" и "рестарт на системата" почнаха къде плахо, къде страстно да се отмятат. Реалистично било да се направи коалиция с Борисов. По-трудно им е да преглътнат следващата стъпка - съюз с ПФ, които в програмата си предвиждат "незабавно възстановяване на ракетните бази в Южна България", което, допускам, се отнася за ракетите СС, създали навремето тежък проблем при влизането ни в НАТО.
Отделно меката евгеника, предвидена чрез едно ентическо ориентиране на социалните помощи за дете. Тъкмо си преглътнал Цветанов, Ваньо Танов, Ипон и тъй нататък, хайде отваряй уста за нов залък.
Представете си един от тези десни хора, които през последните 25 години са се занимавали да разкриват и обругават ченгетата от ДС. Какво прави такъв човек, когато изведнъж се наложи на неговата партия да влезе в съюз с ченгета, смятащи участието си в ДС за патриотично дело?
Виждам три опции:
1/ заявяваш публично, че си грешил или пък си прочел Томас Хобс, който казва, че е "по-добре лоша власт, отколкото никаква власт";
2/ организираш вътрешно-партийна съпротива срещу лидерите си и техните политики;
3/ замлъкваш, оттегляш се, чакаш по-добри времена.
Разбира се най-добре е да мериш добре думите си, а когато ги кажеш - да стоиш зад тях до край. Никога Борисов премиер. Ами иска човекът, суетен е. Не щем Корман Исмаилов... Може ли десни да си сътрудничат с БСП, след като тази партия се отърва от Станишев? Може ли да се търси подкрепа на ДПС при условие, че някак се отърват от Пеевски?...
Ами има ситуации, в които тия работи се случват, само че трябва онези, които са се заричали, сега да отстъпят назад.
Разбира се морализаторство е важно измерение на политическия дебат; въпросът е докъде да стига и как съответните идеолози да вземат завоя, без да оставят у гражданите усещане за безпринципност и погнуса. Макс Вебер различава "етика на убеждението", когато реагираш непосредствено и спонтанно и "етика на отговорността", когато мислиш за това какви последствия може да имат действията ти.
Първата е типична за свещеници, интелектуалци, родители; втората очакваме от политиците. Нашите политици, които често нямат истински стратегически цели, за които да се чувстват отговорни, обикновено ги подменят с лични нетърпимости, спонтанни погнуси, заклинания.
Но дори вътре в политическото виждаме тази дилема: по-прагматично или по-моралистки? Тя се превръща в основната ос на дебата между либерали и консерватори. Едните питат "какво да се прави?", другите - "кой е виновен?" (ако отправя към руския 19-ти век). Либералите оправят икономиката, дърпат обществото напред, но пък носят със себе си корупция, деморализация. Което връща на власт консервативни управления - религиозни фундаменталисти, националисти, антикомунисти, според региона.
Усещането за ред и справедливост се възстановява, но пък икономиката започва да боксува. От Клинтън към Буш, от Дюрчани към Орбан, от царя и тройната коалиция към отмъстителя Борисов. После - обратно.
Вземете случая с КТБ
На едната страна прагматиците, които смятат, че трябва да гледаме напред и да търсим най-икономичното решение, макар някои виновници да останат ненаказани. На другата са моралистите, според които е по-добре да платим дори по-голяма цена, но да очистим държавата.
Труден избор. Може би ще ви е интересен един психологически детайл. Когато бях във Франция по подобен начин гръмна най-голямата им банка Креди Лионе, свързана с един съмнителен персонаж, Бернар Тапи. Без колебание бях за това държавата да помогне преди да търси вина, за да стабилизира системата, спорех с много от френските ми приятели. Същото мислех отдалеч за американската банкова криза, приветствах прагматичното решение на Обама, което спаси световната икономика, но ни остави с усещане за морална неудовлетвореност.
За нашата си КТБ обаче съм склонен да искам обратното: разкриване докрай на виновните и наказания, колкото и да струва това. Защо е така? Защо за далечните неща сме склонни да бъдем прагматични и либерални, а когато дойде до нас, до нашата улица, нашето дете - сме склонни да жертваме много повече, за да наложим убежденията си?
