Обикновено и аз участвам в този педагогичен граждански хор, който повтаря: за бога, братя, гласувайте, изпълнете гражданския си дълг, ползвайте правата си.
Нека поразсъждаваме в обратен порядък. Какво значи висока избирателна активност? Значи, че обществото преживява тревожност, криза, конфликт. Колкото повече хора останат пред телевизора в изборния ден, толкова по-спокойна изглежда държавата. Не знам защо никой не прави този парадоксален извод след гласуване, но той ми се вижда очевиден: "избирателната активност беше ниска, драма няма".
Или обратно: "много висока активност, в криза сме!". Вземете кривата на парламентарните избори в България - от 90% участие през драматичната 1990 година тя неотклонно слиза, за да удари 51% през 2013 година. Недай боже да беше обратното!
Негласуването, разбира се, може да означава и отчуждение, неверие, негласен бойкот на политиката в смисъл на "няма да им гласувам на тия!".
За някои подобен нихилизъм е само на крачка от очакването да ми се плати, за да си дам труда да "им гласувам". Ако работата и без това няма смисъл, поне да сложа в джоба някой лев. За този вид граждани едва ли ще спорим - съгласни сме, че ще е по-добре да си останат вкъщи при неделната ракийка.
Но има един по-тънък аргумент отвъд покупко-продажбата в полза на масовото гласуване. Човек, който избира демократичните институции, се чувства ангажиран да им се подчинява; гласуването е един вид ритуално съучастие. Е добре, но това просто значи, че негласуващите отказват да се идентифицират с държавата - те затаяват една разрушителна енергия, която в друг момент ще се излее в други форми - стачки, протести, безредици.
Ако сте избрали някакви партии и те после почнат да действат срещу интересите ви, сами сте си виновни; ако са били избрани с гласовете на други, нямате тази отговорност. Лошо ли е държавата да притежава едно такова буре барут, което да държи властта нащрек? Познавам анархистично настроени хора, които тъкмо за това не участват в политическия процес: да бъдат свободни да се бунтуват.
Дали трябва да се гласува масово или не, у нас е крайно двусмислена тема. От една страна ни внушават, че при задължително гласуване ще бъдат маргинализирани омразни партии като етническата ДПС или националистическата Атака.
От друга - къде под сурдинка, къде съвсем открито, други призовават към избирателен ценз, при който да отпаднат необразованите роми (най-елегантният ход, който не противоречи на евро-ангажиментите ни е просто да се усложни много процедурата, така че прости хора да произвеждат невалидни бюлетини). Битката обикновено е да гласуват не всички, а "правилните" хора, т.е. нашият електорат да се улесни, чуждият - да се демотивира.
Впрочем кой печели от висока избирателна активност, масовите или бутиковите партии, интелигентите или популистите? Отговорът на социологическите агенции е еднозначен, колкото по-широко е избирателното тяло, толкова по-ниско е културното ниво на избора. И, меко казано, странно е, когато партии като НСДВ или РБ агитират за задължителност на вота. Дали пък някак не ги изработи ГЕРБ?...
Гор Видал има прекрасен афоризъм: "Половината хора в Америка - казва той, - не са чели никога вестник. Половината хора не гласуват. Надявам се, че става дума за същата половина". В спокойна ситуация е тъкмо така, гласува същата половина, т.е. именно онези, които знаят за какво става дума, имат мнение, следят политиката.
Но когато истеризираме народа с призиви за масово участие, а недай боже и за задължителен вот, в политическия процес навлиза и другата половина - къде за кебапчета, къде впечатлена от последното риалити, къде да направи напук на другите.
Негласуването е легитимен граждански акт, аналогичен на "пас"-а в картите: нямам мнение, оставям другите да играят.
Добре би било ако същите тези граждани участват в обществените дела на други нива - в профсъюз, в квартални асоциации, в спортни клубове, знам ли. Но да твърдим, че ниската избирателна активност прави властта нелегитимна, не ми се вижда вярно.
Защото наред с позитивното легитимиране чрез вота има и едно негативно легитимиране чрез пасуване, чрез оставяне на другите да решават. Не е хубаво, но какво да правим, така се случва в демокрациите. Пасуването дори си има предимства, доколкото ни оставя свободни да ругаем колкото щем по-нататък.
Гражданските страсти имат определена цикличност: понякога се нажежават, хората следят, викат по улиците, слушат новините. После ураганните ветрове изведнъж стихват, журналистите, както сега, се чудят с какво да пълнят сутрешните блокове, почваме да говорим за черната хроника, за любов и силикон.
Става скучно за такива като нас, които са се пристрастили към политическата дрога - но дали е лошо за държавата? Иначе, аз лично ще гласувам. И все пак, предлагам да не изпадаме в паника, ако хората предпочетат да идат за гъби... при тези дъждове...
