Университетът, който руши стени

Да се затваря университет е глупаво и за подобно действие може да има много малко извинения. А да се опиташ да затвориш институция като Централноевропейския университет, което се опитват да направят управляващите в Унгария, е подигравка с историята. Mоже би и много повече.

Може би защото университетът е основан и финансиран от Джордж Сорос, а около него винаги са витаели различни митове. Някои от тях са откровено смешни, други - забавни, доколкото конспиративните теории могат да са такива. За съжаление, точно тази част от образа на ЦЕУ днес му изиграва до някъде лоша шега и дава измислен инструмент в ръцете на тези, които искат да го затварят.

Затова реших да разкажа какво знам аз за университета, като един от многото студенти минали от там.

ЦЕУ е специален по много начини, но едно от най-специалните неща е, че това е учебно заведение с кауза. Тя е ясна: да се даде шанс на младите хора от Източна Европа да видят какво прави останалият свят.

Моето приключение там започна през 2006 г. В онзи момент България беше на прага на ЕС и в повечето чужди университети българските студенти все още плащаха по-високи такси, а жизнения стандарт в европейските градове беше трудно-преодолима бариера за много от желаещите да учат навън. Това беше известен факт и затова ЦЕУ даваше на 90% студентите си стипендии, с които да си покриват общежитието и дори част от храната. Така без особени тежести за семейния бюджет можехме да отидем и да учим в един особен и доста престижен университет.

Чувал съм какви ли не легенди за подбора. Истината е, че това беше един от малкото начини да получиш стипендия без в това да има пръст нито един български държавен или НПО администратор. Всички минавахме по една и съща процедура, която отнема около година. Тя е съвсем стандартна - езикови изпити, есета, идея за изследване, интервю и др. Никой никога не ми зададе въпроса какви са политическите ми възгледи, дали баща ми е комунист или демократ. Оценяваха единствено възможността и желанието ми да уча.

Отварянето към света беше сложно упражнение с много различни нюанси в него. Една от първите ми изненади беше да видя, че там ги няма лелките от канцелариите в Отдел "Студенти", които винаги се държат грубо с теб и твърде често съдбата ти зависи от това дали последният им пасианс е излязъл. В ЦЕУ ме посрещна отдел от приветливи хора, които бяха готови да ми помогнат с всичко, само и само да направя това, за което са ме приели - да чета и уча.

Следващият ми сблъсък беше библиотеката. Освен че стоенето в нея не се смяташе за изгубено време, това беше мястото, където най-бързо разбираш колко малко знаеш и колко много можеш да научиш.

Все още си спомням за Закона на Дюверже*, правило в политологията. В СУ бяхме чели за това, знаехме го наизуст. Когато влязох в библиотеката на ЦЕУ, видях, че има 3 рафта с книги по темата, като половината го оборваха. Това беше първият ми сблъсък с т. нар. либерално образование, на което ЦЕУ е донякъде символ.

Това не е образование, което те учи да бъдеш либерал. Това е образование, което обратно на легендата за ЦЕУ, не индоктринира. То ти дава достъп до различните мнения и те оставя сам да решиш. Но това не е никак лесна работа, защото ние бяхме свикнали да приемаме наготово и безкритично мнението и знанието на нашите преподаватели. За да направиш нещо различно, трябва да прочетеш всички книги от трите рафта. И  всички, които минахме през ЦЕУ, го правехме.

ЦЕУ е либерален университет, но в него редът не е особено либерален. Американският модел на оценяване и преподаване означава едно: ред. Всяка задача, която предаваш, има срок, и понеже системата е електронна, всяко закъснение се наказва с точки. Всяко отсъствие от занятия трябва да има причина. Иначе си заминаваш обратно, а този натиск не винаги е нещо приятно.

Но по-важното е, че ЦЕУ е и място на особени отношения, които наистина създават навици за общуване за цял живот. Представете си на едно място, в една малка аудитория да стоят сърби и хървати, а зад тях азери с арменци, българи, руснаци. Американци за цвят. Всеки носи със себе си полученото в националните си учебни системи, което в повечето случаи е силно оцветено в националния разказ. Разказ, който е обслужвал нечия стена.

Аудиториите на този университет и до днес са място, където падат много клишета, заблуди, където има сблъсък на мнения и идентичности. Място, където се рушат стени.

Там срещнах и преподаватели, които истински се вълнуваха от това, което правят студентите им. Спомням си как имах доста ниска оценка по един от предметите, по които смятах, че съм най-добър. Тогава професорът сам ме повика в кабинета си: "Последната ти работа не е добра, мисля, че трябва да поговорим". И това не беше разговор за оценката, а за подхода, за нуждата да погледнеш от другата страна и за смисъла да се напише нещо. По-късно той стана и ръководител на магистърската ми работа.

Университетът е създаден така, че почти насилствено, на базата на много труд и изсквания, но и много възможности, които ти дава, да те накара да прекрачиш границата между затвореното общество и останалия свят. Всяка програма започва с обучения по съвсем базови неща, без които не можеш да се справиш днес, но които понякога ни липсват.

Започваш от курс как да използваш вътрешния сайт на университета и стигаш до това как се пише научен текст и как се цитира, така че да не изпадаш в ситуацията на плагиат.

Най-впечатляващата възможност, която получават студентите в ЦЕУ е да имат преподаватели-звезди. Университетът има свои щатни преподаватели, но всяка година във всяка програма, поне за семестър има гост-преподавател, който е от световна величина. Днес четеш текстовете на някой голям професор, следващия семестър се оказва, че той има курс и можеш да го запишеш, а дори и да обядваш рамо до рамо с него в мензата на университета. Това е истинско пробиване на стената и то с глава, по интелектуален начин.

С всичко това не искам да защитавам Сорос или Централноевропейския университет. Те имат достатъчно история и сили да се защитят. Но си мисля, че във времето, когато стените все по-често стават любимото решение, вероятно духът на Централноевропейския университет дразни и вероятно и изглежда излишен, може би вреден.

Но всички ние знаем от опит, че стените са временно явление. Утре няма да ги има. И тогава пак ще има нужда от хора, които да ги прескачат или разбиват с глава, по интелектуалния начин. Отново ще искаме някой да научи хората на по 22-25 години да могат да стоят в една стая, въпреки че са били от двете различни страни на стената.

* Законът на Дюверже гласи, че избирателна система от типа "победителят взема всичко" в едномандатни избирателни райони поощрява оформянето на двупартийна система, а пропорционалната система фаворизира многопартийността.