Меката сила на исляма и нейният възход на Изток

Ислямът се превърна в основна, дори натрапчива, тема на обществен дебат през последните две десетилетия.

От усилията на ислямистки групи като "Мюсюлмански братя" да спечелят влияние и власт през избори до изблика на агресия и насилие при радикални терористични групировки като "Ислямска държава" - доминиращият образ на исляма в световната политика е този на религиозна идеология, продиктувана от недържавни актьори, които искат да видят една по-"ислямска" форма на политика. Но какво да кажем за самите държави?

Конфликтите между правителствата в държавите от Близкия изток често изглеждат като спорове за твърда власт (и в много случаи те са). Саудитска Арабия води война срещу подкрепяните от Иран шиитски милиции на хутите в Йемен като отговор на засилването на позициите на Иран в страната.

Но има и друга страна за повечето мюсюлмански правителства: те също използват и злоупотребяват с исляма за политически цели.

В почти всяка мюсюлманска страна ислямът е важна и понякога единствената идеологическа доктрина, която ефективно се смесва с по-прагматичната реалполитика. Със залязването на социализма и панарабизма в Близкия изток единствената истинска идеологическа конкуренция на исляма идва от национализма.

Но национализмът по дефиниция е трудно да се популяризира извън собствената нация. Това означава, че правителствата - дори сравнително светски ориентирани - имат мощен стимул да внесат исляма в своята външна политика, като използват религиозни идеи, за да увеличат своя престиж и да пропагандират своите интереси в чужбина - с други думи, да използват исляма като мека сила.

Има обаче тук един тънък момент. След като "ислямът" бъде инжектиран в обществени дебати, това как гражданите интерпретират своята религия се превръща от нещо лично и интимно във въпрос на националната сигурност.

Правителствата се чувстват принудени да се включат пряко в дебатите около природата на исляма или да рискуват да оставят идеологически вакуум, който вътрешните претенденти да запълнят. С други думи, вътрешните несъгласия относно ролята на исляма и неговата значимост в ежедневната политика оформят как държавите използват исляма във външната си политика.

До голяма степен употребата на исляма като мека сила от държавите не е нещо ново. От 60-те години насам Саудитска Арабия е инвестирала милиарди долари, за да финансира изграждането на джамии, разпространението на (често противоречиви) религиозни текстове и да отпуска стипендии за обучение на чужденци в религиозни университети в страната.

Износът на саудитската ултраконсервативна версия на исляма се обуславя от чувството за задължение на кралското семейство и религиозната институция да разпространява религията (като пазители на Светите места за мюсюлманите), но също така служи и на геополитическите цели на Рияд. Така Саудитска Арабия може да контрастира на фона на останалите важни регионални играчи като Египет и Иран и да се конкурира с тях.

Междувременно Техеран по подобен начин използва революционната марка на аятолах Хомейни за шиитския ислям, за да се представи в целия мюсюлмански свят като антиимпериалистическа религиозна сила.

След арабските бунтове през 2011 г. обаче, ислямската мека сила се очертава като все по-важна част от новата геополитика на религията. В още по-голяма степен, отколкото в миналото, днешните мюсюлмански правителства се опитват да оформят религиозния дискурс и да контролират тълкуването върху религията, преследвайки по този начин националните си интереси.

Да вземем например убийството на журналиста Джамал Кашоги през октомври от агенти на саудитското консулство в Истанбул - акт, който осигури странен спектакъл на това как едно откровено ислямски ориентирано правителство (макар и опитващо се да омекоти силата на религията) убива автор, обвинен в това, че сам той е ислямист.

Днес Саудитска Арабия се противопоставя на определен вид ислямизъм - този на "Мюсюлмански братя" (с които беше свързван Кашоги). Въпреки това преди около десетина години страната беше повече от щастлива да осигурява убежище и работа на членове на "Мюсюлмански братя" в мащабния си държавен апарат. Фигури на изгнанническото Братство бяха назначавани за преподаватели в саудитски университети както и ключови позиции в спонсорирани от кралството международни религиозни организации като Световната мюсюлманска организация и Световната асамблея на мюсюлманската младеж.

Но след революциите през 2011 г., когато политическите партии, свързани с Братството, спечелиха избори в Египет и Тунис, кралските семейства в Персийския залив все повече забелязват движението като екзистенциална заплаха за оцеляването на техните собствени режими.

Египет, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства сега официално категоризират "Мюсюлманските братя" като терористична организация. Сега тези държави изпитват сериозни притеснения, че миксът между религиозната набожност и организационните умения на групата може да допаднат населението в страните им. Затова те предупреждават за опасностите от ислямизма.

Но анти-ислямистите също толкова смело смесват религията и политиката - само че по различен начин. Правителствата ориентирани срещу "Мюсюлмански братя" се опитват агресивно да упражняват контрол върху религиозните институции и да промотират това, което може да се нарече "държавнически ислям" - версия на религията, която преди всичко е подчинена на интересите на държавата.

В Египет президентът Абдел Фатхат ел-Сиси призова университета Ал-Азхар да актуализира и модернизира подхода си към религията като част от една по-широка "религиозна революция", която може да се противопостави както на опозиционния ислям на Братството, така и на насилствения екстремистки групировки като "Ислямска държава" и "Ал Кайда".

Междувременно престолонаследник принц Мохамед бин Салман (МбС) обеща през 2017 г. да върне кралството към "умерения ислям", за който твърди, че някога е преобладавал в царството.

Той ограничи влиянието на религиозната полиция на Саудитска Арабия, отне правомощията й да арестува граждани и издаде тежки присъди срещу независими религиозни фигури като шейх Салман ал-Ауда - един от доста популярните духовници с приятелско отношение към Братството.

Докато предишните саудитски монарси и старши представители на кралското семейство винаги са имали някакво вземане-даване с религиозните фигури в страната, давайки им известна свобода, принцът престолонаследник даде ясно да се разбере, че за него умереният ислям не е само за отхвърляне на "Ислямска държава", а и насърчаване на уважение към съществуващите политически власти - иначе казано - средство за утвърждаване на кралската власт.

Другите две силни монархии в Персийския залив - Катар и Обединените арабски емирства, също разработиха свои собствени подходи за подпомагане и насърчаване на религията в чужбина.

Катар се е позиционирал като покровител на ислямизма в стил "Мюсюлманското братство", докарвайки си гнева на Рияд и Абу Даби и превръщайки се в убежище за ислямистки дисиденти.

Междувременно Обединените арабски емирства през последното десетилетие тихомълком се превърнаха в един от главните покровители на редица големи суфистки учени и финансира важни конференции, които обединяват не само мюсюлмански лидери от цяла Африка, Азия и Близкия изток, но и християнски и еврейски лидери от Европа и САЩ.

За Съединените щати и други западни сили реалностите на ислямската мека сила усложняват опитите за разбиране на съюзниците им в мюсюлманския свят. Те трябва да признаят първо, че вътрешната конкуренция за водеща роля в "тълкуването" на исляма не може да бъде задържана в границите на страната. Освен това външната политика на авторитарните им съюзници не е и не може да бъде изолирана от вътрешно-ислямските борби у дома.

А самата религия едва ли би могла да бъде извадена от политиката на държавите от този регион - нещо повече - тя е от решаващо значение за разбирането на отношенията между различните държави там и тяхното поведение като цяло.

Почти без изключение днес, онези, които се борят за господство в Близкия изток, са прегърнали различни форми на религиозна обвързаност в своите регионални стратегии. Това си личи и от картбланша, който саудитците дават на някои от приближените си религиозни интелектуалци и духовници в държави със силно иранско присъствие като Ирак и Ливан да си позволяват откровено антишиитска реторика.

От една страна, тези духовници се занимават с пълно осъждане на това, което според тях е ерес на исляма, но от друга, изразът им на вяра служи в дневния ред на кралството, което разглежда шиитския ислям като лост за влияние на Техеран.

Иран, от своя страна, се стреми да разтърси сектантското напрежение в страни като Бахрейн, Ирак и Ливан, където шиитското население се сблъсква с дискриминация и лишаване от права.

За разлика от Саудитска Арабия, Иран не може да си позволи да се ангажира с абсолютна анти-сунитска агитация, тъй като това би отчуждило по-голямата част от мюсюлманите от визията на Техеран.

Вместо това привлича символите на шиитското преследване от ислямската история в опит да приравни съществуващите политики на Саудитска арабия със сунитските преследвания на шиити от миналото.

Във всеки един от тези примери геополитиката и ислямът са неразривно свързани, до такава степен, че е трудно да се знае къде свършва едно и къде започва другото.