"Интелектуалецът" е едно от най-характерните изобретения на модерната френска култура.
Интелектуалците във Франция са не само специалисти в своята отделна област, например литература, изкуства или история. Те също обсъждат и всеобщите човешки теми; от тях се очаква да бъдат морални водачи по всеобхватни социални и политически проблеми.
Всъщност най-прочутите френски интелектуалци са почти свещени фигури, превърнали се в световни символи на подкрепяните от тях каузи.
Такива са Волтер и неговото мощно отрицание на религиозната нетърпимост, възторжената защита на републиканската свобода на Жан-Жак Русо, красноречивата полемика на Виктор Юго срещу деспотизма на Наполеон III, страстният апел за справедливост на Емил Зола по време на аферата Драйфус, и смелото застъпничество на Симон дьо Бовоар за еманципацията на жените.
Интелектуалците дават на французите най-вече едно успокояващо чувство на национална гордост.
По израза на прогресивния мислител Едгар Кине (с немалка доза галско самодоволство): "Призванието на Франция е да направи всичко за славата на света - колкото за другите, толкова и за себе си - за един идеал, все още непостигнат от човечеството и световната цивилизация."
Този френски "интелектуализъм" проявяваше себе си в зашеметяващо множество теории за познанието, свободата и човешкото състояние.
Няколко последователни поколения съвременни интелектуалци - повечето школувани в парижкия "Екол нормал сюпериор" - горещо дискутираха смисъла на живота в книги, вестникарски статии, петиции, прегледи и списания, като заедно с това градяха трудни за разбиране философски системи като рационализъм, еклектизъм, спиритуализъм, републиканство, социализъм, позитивизъм и екзистенциализъм.
Тази трескава теоретическа дейност достигна своя връх през десетилетията след Втората световна война с появата на структурализма, една велика философска система, която подчертаваше важността на митовете и безсъзнателното в човешкото мислене.
Нейните водещи изразители бяха философът на властта и знанието Мишел Фуко и етнологът Клод Леви-Строс, и двамата професори в Колеж дьо Франс.
Леви-Строс, който случайно носеше името на известната американска марка за конфекция, цял живот не можа да се отърве от писма, които го молеха за доставка на джинси.
Олицетворение на интелектуалеца от Левия бряг* беше философът Жан-Пол Сартр, който изведе ролята на обществено ангажиран интелектуалец до нейната най-висока значимост.
Ангажираният интелектуалец беше длъжен да се посвети на революционна дейност, да поставя под въпрос закостенелите правоверни догми, и да защитава интересите на всички потиснати групи.
Неразделна част от очарованието на Сартр беше самият блясък, който той даде да френския интелектуализъм - с утопичното си обещание за светло бъдеще; със своя вихрен, полемичен тон и възторга от пречистващия ефект на конфликта; с бохемския си и безгрижен начин на живот, който умишлено отхвърляше установените традиции на буржоазното поведение; и с неприкритото си презрение към установените институции на своето време - били те републиканската държава, Комунистическата партия, френският колониален режим в Алжир, или университетската система.
По собствения му израз, той беше един вечен "предател".
Tози "опозиционистки" дух беше от основно значение за аурата, която излъчваха модерните френски интелектуалци.
Бидейки въплъщение на културно и интелектуално благородство, и с постигнатото без усилие свое превъзходство Сартр неволно допринесе за френското усещане за величие, въпреки че презираше национализма. Сартр несъмнено беше една от най-известните френски фигури на 20ти век, а неговите трудове и полемика бяха пример за ревностно подражание от културните елити в целия свят - от Буенос Айрес до Бейрут.
Днешният Ляв бряг е само бледа сянка на това бляскаво минало.
Модни увлечения са заменили високия теоретичен стремеж в Сен Жермен де Пре**. В действителност, с много редки изключения, като например книгата на Томас Пикети за капитализма, Париж е престанал да бъде основен център на новостите в областта на хуманитарните и социалните науки.
Основните характеристики на съвременната френска интелектуална продукция е нейната повърхностност и производността й от външни идеи (характерни за личности като Бернар-Анри Леви), а също и нейният силно песимистичен начин на мислене.
Заглавията, които оглавяват класациите за най-продавана нехудожествена литература във Франция днес не са произведения, предлагащи обещанието за нова зора, а носталгични призиви към изгубените традиции на героизъм, като произведението на Стефан Хесел "Възмутете се!" (2010 г.)***, както и ислямофобски и самосъжалителни тиради в духа на посланието на Националния фронт на Марин Льо Пен за унищожаването на френската идентичност.
Два неотдавнашни примера са "Нещастна идентичност" (2013) на Ален Финкелкрот и "Френското самоубийство" (2014) на Ерик Земур; и двете произведения са наводнени от образите на разпадане и смърт.
Най-новата книга в тази патологична насока е "Подчинение" (2015) на Мишел Уелбек - един антиутопичен роман, който разказва за избирането на ислямист за френски президент; всичко това е съпроводено от общ разпад на ценностите на Просвещението във френското общество.
Как да си обясним това, че Франция изгуби своите ориентири?
Промените в световните културни възгледи повлияха значително върху галското самочувствие.
Разпадането на марксистката идеология в края на 20ти век остави една празнота, запълнена единствено от постмодернизма.
А писанията на Фуко, Дерида, Бодрияр и подобни на тях, ако и да не постигнаха друго, направиха проблема още по-сложен със своята преднамерена неяснота, преклонението пред баналните игри на думи, и отричането на възможността за обективно постижимо значение (постмодернистката празнота е подложена на блестяща сатира в последния роман на Ролан Бине "Седмата функция на езика" - една история за загадъчно убийство, изградена около смъртта на философа Ролан Барт през 1980 г.).
Френската действителност не дава много основание за спокойствие.
Пренаселената и недофинансирана система на френското висше образование се къса по шевовете, което е видно от сравнително ниското класиране на тамошните университети в класацията на Шанхайската лига.
Системата все по-малко залага на способностите и същевременно става все по-технократска, произвеждайки елит, който е с видимо по-малки познания и способност за интелектуално творчество, отколкото своите предшественици през 19ти и 20ти век.
В това отношение е поразителен контрастът между президентите Саркози и Оланд от една страна, които почти не могат да говорят граматично правилен френски език, и техните красноречиви и начетени предшественици, от друга.
Може да се каже, че най-важната причина за загубата на френската интелектуална динамика е нарастващото чувство, че е налице сериозно отстъпление на Франция от световната сцена, както в неговото "материално" измерение, така и по отношение на културното й влияние.
Французите се мъчат да открият наново себе си в един свят, доминиран политически от Съединените щати, културно - от злите "англосаксонци", и в една Европа, доминирана от икономическата мощ на Германия.
Като изключим забележителния Уелбек, едва ли има съвременни френски писатели с безспорна световна известност - такива не са дори неотдавнашните нобелови лауреати Жан-Мари Гюстав Льо Клезио и Патрик Модиано.
Идеалът на организацията Франкофония е само една празна обвивка, а нейната високопарна риторика почти няма реален отзвук сред френскоговорящите общности по света.
Това обяснява защо френските интелектуалци гледат толкова мрачно към бъдещето на своя народ, като едновременно се обръщат все повече към самите себе си и към своето национално минало.
Както съвсем без заобикалки заяви френският историк Пиер Нора, Франция страда от "национален провинциализъм".
В този контекст си заслужава да отбележим, че нито падането на комунизма в бившия съветски блок, нито Арабската пролет бяха вдъхновени от френската мисъл - в рязък контраст с философията на национално освобождение, вдъхновена от съчиненията на Сартр и Франц Фанон****, която спомогна за борбата срещу европейския колониализъм.
Всъщност е отрезвяващ фактът, че докато Европа безпомощно и позорно се оплита в своя "колективен отговор" на настоящата бежанска криза, най-адекватната реакция, в русоистко-просвещенската традиция на хуманност и общочовешко братство, идва не от социалистическа Франция, а от християндемократическа Германия.
* "Левият бряг" (на река Сена) е метафора за интелектуалния и артистичен елит в Париж, противопоставен на "Десния бряг" - света на бизнеса и политиката - б. пр.
** Сен Жермен де Пре - Бенедиктинско средновековно абатство, един от символите на Левия бряг. Там е гробът на философа Рене Декарт - б. пр.
*** "Възмутете се!" ("Indignez-vous!") - Книга на бивш дипломат и член на френската съпротива, която се счита за източник на вдъхновение за движения като "Окупирай Уолстрийт - б. пр.
**** Франц Фанон - Френски психиатър и философ с афро-карибски произход, чиито изследвания върху "психопатологията" на колониализма са повлияни от критическата теория и марксизма - б. пр.
