Преди няколко дни генерал о.р. Михо Михов, бивш началник на ГЩ (1997 - 2002 г.) и настоящ председател на парламентарната комисия по отбрана, заяви, че българската армия е пред колапс. Оставяйки настрани политическата принадлежност на Михов, трябва да отбележим, че той е един от малцината професионални военни в настоящото Народно събрание и върху неговата оценка си струва да се позамисли човек.
Защо състоянието на въоръжените сили може да се нарече предколапсно? Най-вече заради ужасяващата комбинация от няколко липси - на пари, на обществена подкрепа, на политическа подкрепа, на съюзна отговорност и на ясна визия за бъдещето.
Нито пари, нито планове
Цинично трябва да отбележим, че една от традициите на съвременната Българска армия е да се приемат грандиозни планове, които впоследствие да не се спазват. За последните 11 години са приети три такива плана - и трите вече не струват дори хартията, на която са напечатани.
През далечната 2004 г. кабинетът „Сакскобурготски" прие амбициозния план за организационно изграждане и модернизация на армията известен, като „План 2015", тъй като трябваше да бъде реализиран до 2015 г. Той бе само частично изпълнен и то основно в организационната си част.
През 2010 г. кабинетът „Борисов 1" прие друг план под името „Бяла книга за отбраната и въоръжените сили". Неговият хоризонт също беше 2015 г. и той също остана изпълнен частично. Служебният министър на отбраната Велизар Шаламанов набързо написа още един план - „България в НАТО и в Европейската отбрана 2020", който бе приет от служебния кабинет през октомври 2014 г. и още на следващия месец бе фактически бламиран от кабинета „Борисов 2".
Днес на Гергьовден в Министерски съвет отлежава нов (четвърти за 11 години) генерален план за развитие на армията - „Програма за развитие на отбранителните способности на въоръжените сили 2020". Според министъра на отбраната Николай Ненчев до края на юни програмата ще мине за гласуване от Народното събрание.
Още преди да е приет, и този план е обречен да се превърне в лист хартия, с който никой реално не се съобразява. А това е най-вече заради тоталното разминаване между пожеланията в него и финансовите рамки.
В програмата са посочени основните инвестиционни проекти, свързани с превъоръжаването. За Сухопътни войски това е „Изграждане на батальонни бойни групи от състава на механизираните бригади". За ВВС - придобиването на нов тип боен самолет, на нови трикоординатни радари, автоматизирани системи за командване и управление. За Военноморските сили - модернизация на фрегати клас E-71 и придобиване на многофункционален модулен патрулен кораб.
Откъде ще дойдат нужните милиарди за подобни програми до 2020 г.?
Не е ясно, още повече, че на Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС) на 27 април бяха начертани общо взето скромни перспективи за увеличаване на военния бюджет в този период. За 2016 - 2018 г. военният бюджет ще бъде около нивата от 2014 г. Тоест в рамките на 1,35% от БВП. През 2019 и 2020 г. трябва да има нарастване, за да се достигне ниво от 1,5% от БВП.
Няма надежда, че грандиозните модернизационни програми ще могат да се финансират директно от военния бюджет (поне не и при тези му нива), което обезсмисля и поредния план за развитие на армията.
И подкрепата я няма
Една от най-срамните тайни на Министерството на отбраната днес е процентът на обществено доверие, което получават Въоръжените сили. Въпросът не се обсъжда, но МО предоставя официални данни. В Доклада за състоянието на отбраната и въоръжените сили за 2014 г. (приет от Министерски съвет на 27 март 2015 г.) се казва, че според проучване на БАН 47,5% от анкетираните имат положителна оценка за армията.
Според проучване на "Галъп интернешънъл" публикувано в същия доклад доверието е 45%. С явно задоволство е отбелязано, че армията има трайно най-висок кредит на доверие в обществото.
Толкова висок, че повече от половината българи не я одобряват...
Доста по-различни данни се четат в проучването на „Екзакта рисърч" публикувано в началото на април 2015 г. Според него армията и полицията се „радват" на еднакво скромно одобрение сред гражданите - едва 35%.
С миниатюрно одобрение и практически никаква разпознаваемост може да се похвали и военният министър Николай Ненчев. В проучване на „Алфа рисърч" от началото на април т.г. Ненчев има 1,8% одобрение, 7,9% неодобрение, а останалите 90,3% от българите нямат абсолютно никакво мнение за министъра, ръководещ министерството с един от най-големите бюджети.
Армията продължава да страда от хронично ниско доверие в обществото, което лесно се трансформира с малка подкрепа за сериозни харчове в областта на отбраната и сериозна критичност към действията на МО.
В последната година това се гарнира и с целенасочена кампания по линия на дискредитиране на НАТО и Европейския съюз.
Трудно е да се каже защо доверието в армията е толкова ниско, но причините могат да се потърсят и в непрестанните скандали (повечето от които са от кокошкарско естество, като ремонта на апартамента на генерал Шивиков) и също така непрестанното говорене за заплати, пенсии и социални придобивки. Така публичният образ на въоръжените сили се изкривява в далеч от желаната позитивна плоскост, въпреки заслугите им, като например помощта на населението оказана през март в Родопите.
За армията не само, че липсва обществена подкрепа, но и политическата такава е крайно скромна.
Премиерът Бойко Борисов не крие, че няма особени симпатии към армията, няма и желание да инвестира пари там. Военният министър Николай Ненчев зае поста с обещания за грижа за поверените му войски, но публичният му образ след шест месеца човек, който не се конфронтира нито с Борисов за повече пари за МО, нито с вицепремиера Калфин за по-добри условия за пенсиониране.
Вместо това Ненчев предпочита да заема по-обтекаеми позиции, за да е сигурен, че следва посоката на вятъра в кабинета и печели симпатии на електората на Реформаторския блок, като влиза в честа анти-руска риторика. В Народното събрание проблемите на армията се използват най-често за политически боричкания без да се цели някакви конструктивни промени.
Така, някак странно, президентът и върховен главнокомандващ Росен Плевнелиев се оформя, като един от най-последователните защитници на въоръжените сили, непрекъснато настоявайки за повече пари за сектора. Плевнелиев свика заседание на КСНС с цел разискване на проблемите на армията, но за съжаление усилията му бяха ялови и съветът излезе с прекалено обща декларация и липса на реални гаранции за конкретни действия.
Не е само член 5
Често дебатът за отбраната в България стига едно от най-вредните заключения - „Нали НАТО ни пази, за какво ни е армия?". Често коментиращите изпадат в дива възхвала на Алианса и цитират прословутия член 5 на Вашингтонския договор, който гласи, че въоръжена атака срещу една от членките на договора се третир като атака срещу всички.
Типично по български забравяме, че подобен съюз предполага не само ползи, но и редица задължения. Теези задължения са описани в член 3. А той гласи, че с цел за по-ефективно изпълнение на договора всички страни по него, заедно и по отделно, ще развиват и поддържат способностите за отбрана, както самостоятелно, така и в съюзни операции.
Наличието на въпросния член 3 дискретно се намеква при почти всяка среща между представители на НАТО и българската страна. Ефект от това няма. Намеци е имало и при последната визита на Хойт Ий, заместник-помощник на държавния секретар на САЩ за Европа и Евразия, у нас. Това принуди премиерът Борисов да се обяснява публично, че пари за отбрана няма, а нови изтребители няма да купим, защото трябва да се вдигат пенсиите.
За наше щастие НАТО няма механизъм за изключване заради неизпълнение на задълженията по договора. Така останалите членки на НАТО ще трябва да търпят неизпълнението на задълженията ни, а и, да си го кажем право, да ни носят на гърбовете си по отношение на допринасяне към колективната сигурност.
Ерозия на способностите
В последните години способностите на Българската армия да решава задачи за отбраната на страната и за подпомагане на съюзни операции зад граница намаляват непрекъснато. Поредната способност, която сме на път да загубим е тази за охрана на въздушното ни пространство.
Едно от основните изисквания на НАТО е всяка страна членка да може да контролира въздушното си пространство. Това става чрез изграждане на въздушна картина на пространството си чрез мрежа от радари и командни пунктове и поддържане на дежурни изтребители, които могат да реагират при поява на евентуална заплаха (отвлечен пътнически самолет, чужди военни самолети в близост до въздушните граници и прочие).
От ден първи, в който България е член на НАТО, това дежурство се носи от авиобаза Граф Игнатиево, като през годините е имало стотици вдигания по реална цел - най-често руски военни самолети, летящи покрай българските граници в акваторията на Черно море.
До средата на 2016 г. по всичко личи, че българските въоръжени сили ще загубят тази способност.
Причината е нежелание да се поддържат наличните изтребители МиГ-29. Военният министър обоснова това с микс от обяснения, свързани със завишени цени, зависимост от Русия, предлагани му подкупи и политически атаки срещу него. Това, което Ненчев не признава до този момент, е, че съюзна държава от НАТО ще поеме дежурството и по този начин страната ни ще се провали в още едно от своите задължения към Алеанса.
Няма нищо лошо в това да се сменят остарелите и немодернизирани МиГ-29, проблем е, че това става без да има каквато и да е яснота с какво ще бъде заменен той. Премиерът Борисов каза, че изтребители ще купим след две - три години най-рано и то ако попълването на бюджета върви по план. И ако не се появи някой спешен магистрален ремонт...
Търсят се реформатори
За един реформаторски настроен министър на отбраната в повереното му министерство има много работа и с голям брой малки реформи могат да се постигнат чудеса.
Един от секторите, в които министър Ненчев може да насочи вниманието си, са подчинените структури на МО, като Военномедицинска академия (ВМА) и военноремонтните заводи ТЕРЕМ. ВМА е на хронична загуба и от доста време виси въпросът защо МО трябва да стопанисва една болница с общ прием на пациенти. Няколкото останали военни завода под шапката на дружеството ТЕРЕМ ЕАД също отдавна не са жизнеспособни, те са една останка от огромната Българска народна армия. От години е ясно, че всички тези заводи трябва да се раздържавят, но никой няма куража да го стори.
Не трябва да се забравя, че МО все още притежава стотици имоти с отпаднала необходимост. По време на предишното правителство на ГЕРБ те се раздаваха без пари на „наши общини и организации" (например летището в Доброславци на НСО). При една внимателна и отговорна продажба на тези имоти могат да се спечелят не малко средства, които да се вложат в модернизация, например.
Реформа трябва и по етажите на МО, където администрацията е тежко затлачена. Преди две години служебният министър на отбраната Тодор Тагарев се закани на т.нар. „чантаджии" (чиновници с пагони с ниска ефективност, но високи заплати).
Някои отдели са задръстени с кадри, в други просто липсват такива, а за капак една от най-строго пазените тайни в военното министерство е колко от вече пенсионирали се служители продължават да работят, превръщайки се в скъпоплатени чиновници заемащи местата на по-младите си колеги.
Въобще, място за разумни реформи, оптимизации и гонене на висока ефективност има, защото тази година близо 1 млрд. лева от нашите данъци ще бъдат вложени в отбраната на страната ни и тези пари трябва да се харчат с висша доза отговорност. Ако обаче на тяхното харчене продължава да се гледа лековато и безотговорно, то колапсът може да стане факт много, много скоро.
