Изкуството на преговорите не е на мода у нас; нещо твърде изфинено има в него, твърде недемократично.
Латинската дума идва от трудност, усилие (negotiatio, от отрицанието "neg-" + "otium" - "леснина, безгрижие"); в славянските езици просто дърдорим, говорим отново и отново.
Така или иначе, преговорите забавят социалното време, поддържат отворен комуникативния канал, докато позициите се наместят. А това пък значи, че културата е развила достатъчно сложни кодове на общуване и овладяване на агресията, неутрални теми и приемливи шеги, правила за взимане на думата и арбитраж.
Ясно е защо трудно се преговаря в мигрантска страна като нашата, където ритуалите на градско общуване са още в зачатъчна форма и когато се сяда "около една маса", обикновено се има предвид "трапеза".
Успехът на преговорите по определение означава, че печелят и двете страни. Как си представяте в това изкуство г-н Борисов, който непременно иска да вкарва голове и да натрива носа на противника?
И не само той има вина: самата му публиката го обича тъкмо заради победоносното му его, което унижава единия, обижда другия, притиска до стената третия.
"Когато преговарям с теб, ще мълчиш", би гласяла неговата максима.
Погледнете го от психологическия ъгъл. Няма преговори там, където единият управлява еднолично процеса - дава, приема, сърди се. За да има успешен край едно преговаряне трябва и двете страни да имат чувството, че са спечелили, независимо в каква степен това е вярно.
Умелият политик съумява да поласкае егото на опонента си. Умелият политик внушава на конкурента, че е победил, дори когато е отстъпил. И че онова, от което е отстъпил, не си е струвало.
Ако сте виждали как продавачите на Капалъ чарши се тръшкат, че са ви продали твърде евтино килима, разбирате за какво говоря.
Представяте ли си г-н Борисов в тази поза на загубил?
Същото важи за твърдите идеолози - десни, леви, националисти - които позират пред своите. Ако отстъпят твърде много зад червените си линии, губят идеологическата си чест и после години наред ще бъдат разнасяни като предатели.
Просто е трудно хем да отстъпиш, хем да запазиш достойнството си, особено пък ако си се цанил лидер.
Какво става тогава?
Ами преговаря се при закрити врата, зад кулисите.
Да, ама как да стане това при цялото ни викане по задкулисието?
У нас неусетно се установи усещането, че всичко, което не се прави под непосредствения ни поглед, е престъпление. Етиката, към която се запътихме, е малко като на легендарния съветски партиен секретар, който живеел без пердета.
И не само ние в България - светът се подлъга по този мит за абсолютната прозрачност. Спомнете си дигиталния й герой, Асандж, който възхити всички ни като качи в мрежата стотици хиляди "задкулисни" разговори и мнения, обезсмисляйки по този начин най-преговорната човешка дейност, дипломацията. Какво печели решаването на конфликти от това, че едните знаят какви лоши неща мислят другите за тях във всеки момент?
Политиците просто няма как да преговарят публично, защото на сцената неизменно се включва футболният, идеологически, или просто човешки рефлекс - да биеш, да запазиш честта, да ти ръкопляскат твоите.
Сигурно може да се сложи всичко "на масата", да се разпишат до последната запетайка едни или други неща. Но Германия, която винаги дават за пример, преди разписването имаше месеци наред задкулисни разговори, за които не научихме много - просто ни поставиха пред резултата и ние бяхме очаровани.
За какво са се карали преди това - след 50 г. ще пишат историците.
В преговорите централна роля играе една фигура, която обикновено остава в сянка: посредникът. Онзи, който превежда в приемлива за нарцистичното лидерско ухо условията на другата страна, който изглажда страстите с определени стилистични намеси, който припомня условията на уравнението.
Веднъж бях свидетел на това как един посредник, мой приятел, върши тази работа. През пет минути му звъняха ту едните, ту другите.
„Кажи му, значи, на този педераст, че ще му разкажа играта, ако не подкрепи гласуването..."
Моят приятел превежда:
„Имате възможност да заемете стратегическа позиция, ако подкрепите гласуването..."
Посредникът - той едва ли ще бъде героизиран в нашата литература.
За едни той е жалък, без собствена гордост и принципи, за други е продажен, за трети - дяволско изчадие, което всъщност дърпа конците на задкулисието. Все пак помислете: без него трудно се преговаря, защото той поставя двамата опоненти на една плоскост, позволява на всеки да важничи в своя свят, да преглъща компромисите, които всеки преговорен процес налага.
Посредникът - ако наистина почтено върши работата си - въплъщава онази тайна, в която трябва да се водят преговорите. Води процеса, нервира се, психоанализира ту единия, ту другия, после, когато трябва да се съобщи резултатът пред публиката, отстъпва крачка назад: Ето, тези велики мъже успяха да се договорят.
Кой може да бъде посредник днес, в безумните преговори за правителство?
Аз виждам само президента - може би снабден с мощен екип от педагози, психиатри, спортни треньори, знам ли.
