Вече една година Беларус по една или друга причина присъства почти постоянно в новинарския поток.
Дали ще е заради изключително спорните президентски избори, които провокираха масови протести и недоволство, или ще е заради отношението към опозицията и отвличането на пътнически самолет, бившата съветска република се превърна в нова "гореща" точка в периферията на Европейския съюз (ЕС) и си навлече санкции от Запада.
Тук някъде се появи и добрият стар съюзник от Кремъл, който предостави икономическа и политическа подкрепа за своя съсед. Така в края на миналия месец президентите Владимир Путин и Александър Лукашенко се срещнаха на луксозна яхта в курорта Сочи, а още на следващия ден Русия потвърди втори 500-милионен транш от заем на стойност 1,5 милиарда долара, който бе обещан като подкрепа за стабилизиране на Беларус в контекста на протестите.
Разговорът на двамата държавни глави е продължил пет часа, конкретни подробности така и не стават ясни, като след срещата Путин и Лукашенко демонстрират изключително топли и приятелски отношения. Така, както при всяка една своя среща, двамата обявиха, че страните им са все по-близо до обединение.
"Изграждаме съюзна държава и уверено вървим в тази посока", каза Путин пред репортери. "Работата ни в тази посока вече дава конкретни резултати за гражданите", допълни той.
Какви са резултатите руският президент така и не поясни, а под съюзна държава очевидно има предвид договорът от 1999 г., който предвижда в някакъв момент да се стигне до конфедерация. Повече от 20 години по-късно обаче наистина съществен прогрес в тази посока няма, очертанията на тази конфедерация са твърде неясни, а отношенията по оста Москва-Минск не винаги са особено топли.
Да, Беларус е единственият регионален съюзник за Русия, като двете държави са силно обвързани в икономическо отношение, но все пак не всичко е особено гладко и президентът Лукашенко не изглежда особено ентусиазиран да отдаде националния суверенитет.
Това стана най-видимо след 2014 г., кризата в Украйна и руската анексия на Крим, които очевидно оказаха влияние върху беларуския президент. Неслучайно Лукашенко отказва да признае анексията, като я използва като лост за контакти със Запада, а това също така му позволи да играе ролята на медиатор по време на Минските споразумения.
Най-ниската точка в отношенията между Русия и Беларус бе достигната през миналото лято при публичният арест в Минск на 33 души от частната армия "Вагнер" - само десетина дни преди президентските избори. Тогава секретарят на държавния Съвет по национална сигурност Андрей Равков отправя директни обвинения към наемниците за опит за дестабилизация на страната.
В този смисъл цялата криза в Беларус покрай изборите и след тях парадоксално се оказа от съществена полза за Кремъл. Дестабилизацията от последната година бе достатъчно сериозна, така че да прекъсне флирта на Лукашенко със Запада и да ограничи пространството му за маневриране като го придърпа отново на изток, и в същото време с не такова влияние, което да събори диктатурата в Минск.
Все пак за Путин е по-добре съседът му да бъде опърничавият, но сходен с него и предвидим диктатор Лукашенко, вместо някаква форма на демократично про-западно управление, каквато би била абсолютно недопустима за Москва. Втората опция би означавала значително инвестиране на ресурси за повтаряне на украинския сценарии, гражданска война и създаване на замразен конфликт по подобие на този в Донбас.
Причината е съвсем проста - Путин не може да загуби Беларус, защото всеки успешен опит за демократизиране на политическата среда там естествено би поставил въпроса за нещо подобно и в Русия. Логично е след Киев и Минск следващото място да бъде Москва.
Затова и Беларус е червената линия, която не може да бъде премината и ако загубата на Украйна се оказа допустима, то това със сигурност не е така по отношение на другия западен съсед.
На първо място, разбира се, стоят дълбоките културно-исторически връзки, които предразполагат към традиционната близост. Но извън това Беларус служи като естествен геополитически буфер между Русия и НАТО и важен транзитен коридор за най-мащабната в световен мащаб нефтопроводна мрежа "Дружба", която захранва Полша, Унгария, Словакия, Чехия и Германия.
В допълнение стратегическото разположение на Беларус представлява евентуална заплаха за сухопътния достъп на НАТО и ЕС до Балтийските държави. Единственият възможен такъв се осъществява през 60-километровия коридор "Сувалки".
Съвсем неслучайно след анексията на Крим НАТО приема разполагането на допълнително многонационално военно присъствие в Литва, Латвия, Естония и Полша, като акцентът е поставен именно върху укрепването на труднозащитимата тясна ивица между руския ексклав Калининград и Беларус.
По тази линия през миналата година се формира и "Люблинският триъгълник", който представлява полска инициатива за сътрудничество с Литва и Украйна на базата на общите културно-исторически връзки и споделеното недоверие към Русия. Покана за участие има отправена и в посока Беларус.
В светлината на последните събития трудно можем да си представим Лукашенко да я приеме. Но не и ясно дали и доколко е готов да се огъне и да направи допълнителни отстъпки в полза задълбочаване на интеграцията с Русия.
По-важното в случая е, че Лукашенко продължава да бъде задължен и в голяма степен зависим от Кремъл, където за момента е по-важно положението да бъде стабилно и предсказуемо.
От своя страна ситуацията в Беларус и международната политическа изолация за момента не му дават друг избор освен да се снима и прегръща със своя приятел Путин.
