Родният му Етър влезе в "Б" група, ЦСКА спечели Купата на България като отбор от "В", а месеци по-късно сложи тирето, Бетис се поздрави със стабилен сезон в Примера и завърши в златната среда, а Рапид Виена не успя да се пребори за титлата със Залцбург.
Всеки от тях имаше своята съдба и вървеше по своя път, но точно преди година Велико Търново, София, Севиля и Виена се обединиха в опечалена география и спуснаха черните знамена в памет на любимеца Трифон Иванов.
Цяла година измина, но мъката не преминава. Напротив. Колкото повече сме без него, толкова повече проумяваме какъв големец загубихме.
Туньо беше легенда. Житейска и футболна енциклопедия. Природно интелигентен, верен и посвоему красив.
Зад привидно грубоватия вид се криеше мощен интелект. Рошавата глава погрешно внушаваше безпорядък, но в нея течаха мисловни процеси. Трифон можеше да каже след мач едно: "Играхме добре. Доволен съм от мене си" и да ни звучи като по-добър разбор от тирада на Жозе Моуриньо след финал в Шампионската лига.
В гърдите му биеше голямо сърце. Толкова голямо, че в него винаги имаше място за още един.
Знаеше как да обича и затова го обичаха всички.
А какъв футболист беше, Господи!
Можеше да се плъзне на шпагат от едното до другото наказателно поле като с лазерно насочване и да играе първо с топката. Да се промъкне като призрак в наказателното поле и да опъне мрежата с глава, както направи в знаменития мач с Русия през 1997-а или да я намери с воле от 20 метра и да остави вратаря безпомощен, както срещу Уелс две години по-рано.
Туньо беше уникален по всички параграфи и най-съвършеният пример за това какво означава да бъдеш такъв.
Неповторимостта му се носеше от крепостта Царевец до катедралата "Дева Мария де ла Седе" и от Борисовата градина до двореца Шьонбрун.
Вече година не е сред нас. Тъжно е и пусто. Но ще го помним винаги, защото такива като него не само че не бива да се забравят - те просто няма как да бъдат забравени.
