Загубите на Григор Димитров на осминафиналите на US Open и тази на националния отбор по волейбол на световното първенство показаха нещо интересно, което явно няма да се оправи от само себе си и с времето.
Дали заради комплексите, които ни мъчат като нация или защото хубавите неща са рядкост както в спорта, така и в живота ни, родните медии и запалянковци упорито показват, че не знаят как да понасят загубите с достойнство. Не слагам тук спортистите, защото при тях е по-различно - всеки един от тях рано или късно разбира, че не може да побеждава ако не знае как да губи и какви изводи да си направи от това. В изказванията си след мача с Монфис Григор демонстрира, че оценява ползите от една такава загуба, както и че има трезва преценка защо се е стигнало до нея. Що се отнася до волейболистите, там нещата не са съвсем ясни, но пак имаше преувеличени реакции и излишен драматизъм. Да ни бие Канада на волейбол се прие така сякаш това е голямата изненада за годината. Ами ако България бие Канада на хокй на лед? Тогава какво ще трябва да кажем? Но едва ли някого ще се стигне дотам.
Показателно е и отношението, което демонстрираха родните фенове на тениса към Гаел Монфис след победата му над Григор - расизмът чудесно си живее у нас в началото на XXI век, не се заблуждавайте.
С риск да прозвучи твърде претенциозно, но е така - в големия спорт не можеш постоянно да печелиш. Когато играеш с най-силните можеш да биеш, но можеш и да паднеш. Върволицата лесни победи идва, когато играеш с много по-слаби от теб и от това се губи реална представа за възможностите ти.
За наша огромна радост Григор вече е сред най-добрите тенисисти в света, но всеки един мач оттук нататък ще е труден, особено срещу съперници от неговия ранг. В Топ 100 на световния тенис няма случайни играчи, да не говорим за Топ 10, където не би трябвало да очакваме едночасови мачове с разгромни резултати.
Същото важи и за загубата от Канада. Замислете се и се опитайте да изброите спортовете, в които бихме имали шанс срещу канадците. Особено, ако направим уточнението, че говорим за спортове, които са известни и гледани в цял свят, а не се практикуват у нас, в бившия СССР и Китай и зрителският интерес към тях е нулев. И тук отговорен не е труден и не особено оптимистичен, но това е реалността. Нямаме избор.
