Когато "Ислямска държава" разпространи първото видео с обезглавяване на свой заложник - американският журналист Джеймс Фоули, го гледах. Гледах го поне 5 пъти - спирах и превъртах. Не съм го споделяла във Фейсбук, не съм го пращала на никого.
Когато медиите по цял свят и американските власти наложиха вето на разпространението на последвалите екзекуции, ги разбрах напълно. Никой не заслужава да гледа как негов близък умира, никой роднина не бива да става свидетел на подобен род сензации.
Но аудиторията не е виновна, че е любопитна, колкото и цинично да звучи това. Когато си чул или прочел нещо, но имаш възможност и да го видиш, най-вероятно би го направил. Всеки фоторепортер или оператор (вероятно) би се съгласил.
За добро или лошо, кадърът въздейства - превантивно, възпитателно, шокиращо, но въздейства. В това е смисълът на фотожурналистиката - тя запечатва факт, доказателство е за нещо, което някога някъде наистина се е случило и е обществено значимо. А медиите - онлайн, печатни или електронни, разчитат на това въздействие, защото те са "храна" за ума, но и за очите.
Само че освен да информират, имат и едно друго позабравено задължение - да възпитават. Не с пръчка или размахвайки пръст, а в духа на някаква етика, естетика, вкус, ако щете. Тяхна, а не на аудиторията, е отговорността да поднасят информацията така, че да не накърняват достойнството, да не произнасят присъди, да не засилват чуждата мъка.
В противен случай се превръщат в средище на елементарни любопитковци, а не на любознателни хора. Ключът е в подхода. А по него съдим дали сме постигнали най-важното - да бъдем добри хора преди да сме добри журналисти.
За т.нар. Етичен кодекс на българските медии се сещаме само когато някой го наруши и това се набие на очи. В останалите случаи борбата за кликове е ожесточена, а оправданието е едно и също - и другите правят така.
Освен на жестоката катастрофа, в която загина, фоторепортерът на БГНЕС Петко Налбантов стана жертва и на войната за кликове. Редица медии с претенции за ексклузивитет бръкнаха в профила му във Фейсбук, прибраха каквото им попадне без оглед на контекста, в който публикуват снимките, плеснаха ги и зачакаха трафикът да удари тавана. Вероятно така е и станало. Не се посвениха да изровят какво са казали негови колеги или близки и ги цитираха без да се замислят.
Вярно е, че около всяка новина ровим в нечий профил и търсим снимки. Вярно е също, че е лична отговорност на всеки потребител в социалните мрежи да пази личното си пространство. Но, съгласете се, няма как едно момче на 32 г. да предвиди, че ще си отиде така нелепо и ще нахлуете там, където не ви е мястото.
И отговорността не е на самите репортери - всеки се старае да разбере повече, да има пълната палитра от информация, за да не чуе после до болка познатия въпрос "ние това защо го нямаме, а еди-кой-си го има".
Вината е най-вече в главните редактори и собственици на медии, които толерират подобно надцакване, пращат репортери по погребения, възпитават в духа не на някаква читава журналистика, а на долна папаращина.
Не очаквайте някой да се извини. Не очаквайте занапред подобни дописки да имат автор - те винаги са безименни. Това би означавало някой да признае, че не е прав и да поеме ангажимента повече да не греши. Мнозина ще се оправдаят, че от съчувствие и за да почетат паметта му са ровили в профила на Петко Налбантов.
Щеше да е така, ако бяха написали с големи букви и удивителни, че другите двама ранени колеги имат нужда от спешно кръводаряване. Щеше да е така, ако не възнамеряваха да пратят фотографи на погребението на Петко. Дано греша, но те ще пратят. Този път няма да гледам снимките. Те нямат да имат информационна стойност и не са доказателство за нищо друго, освен за простия факт, че във войната за кликове има само губещи.
