Браво на дясното Наде!

Надежда Нейнски най-сетне се осмели да направи това, което себеподобните й не смеят вече години наред - разпусна партията си. „Синьо единство“ беше една от многото, които се тълпяха в дясното пространство с амбицията да го олицетворят, обединят и поведат.

Разбира се, в декларацията за разпускане на „Синьо единство“ не звучи онова покаяние, което очакваме да чуем от всички отломки от славната „автентична“ десница.

В документа звучи по-скоро съжаление, че, видите ли, въпреки всичко ние сме последните отговорни десни и като такива не можем да живеем в тази атмосфера на безпринципност, налагана от дребни ренегати, готови да продадат идеалите си за депутатска заплата все едно под какво знаме (прочетете го, добре е казано).

Но въпреки това в декларацията се отбелязват много верни неща като например това че позата „анти“ (било Цацаров, Борисов, Русия или Белене) може да е позиция, може даже да е правилна позиция, но не е политика. Също (и което е по-важно), че в настоящите условия нова единна дясна партия е невъзможна.

И действително, за да се тръгне към създаването на нова партия, трябва да е налице нова значима обществена прослойка, нуждаеща се от представителство – например едри индустриалци, рентиери, крупни земевладелци, бенефициенти на европейски фондове, висши администратори, представители на мултинационални корпорации, инвеститори и други подобни, които са се появили сравнително скоро и имат интереси в процеса на законотворчеството и управлението.

Това е единият повод за създаване на нова партия.

Другият повод е някаква хипотетична ситуация на нетърпимост, на доказана неспособност на съществуващите партии да се справят с катастрофалната ситуация в страната. В момента нито има някаква катастрофална ситуация (икономиката и благосъстоянието на гражданите са във възход, независимо по какви причини), нито пък т.нар. „статукво“ е показало кой знае каква неспособност да се справя с управлението – в момента голямото мнозинство избиратели не се нуждае и не желае излишни трусове и промени.

Четвъртият повод може да бъде политическо инженерство от страна на някоя от партиите във властта, която иска да увеличи влиянието си при следващи избори чрез лансирането на контролиран от нея (и различен от нея) политически проект за освежаване на фасона. Ако е така, то подобен проект ще се случи с или без нашата благословия.

И петият повод да се върви към създаване на нова партия е екзистенциалната тревога на безработни партийни лидери, които искат на всяка цена да шават и да коват всевъзможни конфигурации за влизане в Парламента, където да рентират усилията и професионализма си.

За жалост, неизкушените граждани, онези, които искат само да гласуват, за да получат нормална среда, в която да си вършат работата, без да ги занимават с глупости, в мотивите на деятелите от „автентичната“ десница виждат само този, петия повод.

Обаче вече не остана дори и теоретически възможна комбинация между съществуващите „автентични“ сили, която да убеди някого, че е нещо „ново“. Пък и безработните лидери така или иначе няма да се разберат помежду си, което г-жа Нейнски знае болезнено добре.

Вместо да мирясат, безработните лидери на „автентичната“ десница не спират да проектират Франкенщайновски чудовища, които за пореден (десети или петнайсети), но този път вече наистина последен път ще ударят с юмрук по масата на историята и ще ни покажат как се случват нещата.

Тези чудовища са сглобени от най-разнообразни и често причудливи юридически и физически лица, които нямат нищо общо помежду си философски, идеологически, а често и културно и естетически. Но още по-лошото е, че тези чудовища, освен че нямат идеология, нямат и политика.

Те не казват как ще се промени курсът на управление, ако случайно дойдат на власт, те казват, че ще правят все пак това, което трябва да се прави, но ще го правят по-добре от онези, които вече го правят, само защото са по-умни и по-кадърни от тях. Крехко и неубедително.

Затова Надежда Нейнски и „Синьо единство“ са честни в позицията си – нека всички „автентични“ и „модерни“ партии, чиито активисти са по-многобройни от избирателите им, да се разпуснат, а ако политиците, които ги съставляват са толкова достойни, те ще бъдат достойни и като безпартийни.

От коалиции между пресметливи лидери на хората им писна, а и струва ми се, ако се опитат да си представят някого от тях в ролята на министър-председател, избухват в спонтанен смях.

Целият този резил започна с разсипването на СДС – който от вас има нерви, нека се връща назад в миналото и да търси причини и виновници. След него настъпи ера на люспене, отлюспване и прелюспване, които докараха хиляди десни избиратели до справедливо омерзение.

Сега, когато в лицето на ГЕРБ има не само алтернатива на социалистите, но и тази алтернатива е на власт (с всички свои плюсове и минуси), когато Реформаторският блок проигра шанса да бъде в управлението и разчисти този терен за патриотите, „автентичните“ люспи изпаднаха в нова екзистенциална криза, която тласна най-отчаяните от тях в обятията на зелените. Егати десницата!

Ерата на люспите трябва да се закрие с поредица от достойни разпускания на партии. Браво, Наде! Браво, Нейнски! Браво, „Синьо единство“! Показахте първи успешен опит за достойно поведение от много време насам.

Ако пък някой все пак реши да прави „нов десен проект“ – нека. Но първо смело да се определи идеологически: капиталист или синдикалист; предприемач или активист; работодател или работник; свободен или регулиран пазар; голяма или малка държава; екстензивна или интензивна администрация; социални дейности или образование; Европа или Евразия; патриотизъм или интернационализъм; лични или групови права; свобода или слободия; модернизъм или традиционализъм и т.н.

Но преди всичко сам на себе си да отговори – готов ли е да влиза в битки за принципи или ще се ослушва сакън да не обиди някого и да не изгуби „гласчета“; готов ли е да говори каквото мисли, а не каквото очакват да чуят от него, готов ли е да бъде редови партиен член с името и фамилията си, а не непременно вожд на избираемо място в листите.

И последно: важно е не само какво ще се каже, но и кой ще го каже. И най-великото послание няма да стигне до мен, ако излезе от някой стар партиен апаратчик, който години наред е вършил пред очите ми всякакви унизителни безобразия.

Той може да се е променил, може да се е обърнал, може да му е просветнало в последния момент, само че аз няма да му повярвам. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.