През нощта, когато старото тухлено блокче се люшкаше, защото "великанът кашля", както казва малкият ми племенник, измежду страха и паниката се промъкна и ... чувство за вина.
Ако сега умра, казах си, не успях да кажа на най-близките си хора колко ги обичам. След края на първия трус опитах да се свържа, свита в леглото, но връзките бяха блокирани.
В безуспешно трескаво набиране минава времето до втория трус. Нищо. Никаква връзка.
Нетът също никакъв го няма в междувремието между първия и втория трус.
Ядосах се. Междувременно погледнах и видях, че батерията на джиесема е на свършване. Включих го и, кой знае защо, се сетих за една история от японското земетресение.
Между развалините бяха открили майка с няколкомесечно бебе. Бебето живо, майката, надвесена над него - мъртва. Жената записала на мобилния си телефон последните думи към най-скъпото си.
Телефонът се зарежда. И през ум не ми минава вече да сляза долу. В този миг джиесемът иззвънява. Сестра ми. Сега ще й кажа колко много я обичам. Вдигам и "Систър, а вие как го усетихте?"
Които ги обичам, те си го знаят.
Аз пък много се развълнувах от кратката Ви статия. Считам, че няма нищо фалшиво или излишно в това, да казваш на лъбимите си хора, че ги обичаш- с повод или без. Всеки има нужда от обич, ежедневно, ежеминутно, липсата на обич стои в основата на всички престъпления и изстъпления, тя е причина хората да стават лоши, в най-общия смисъл на думата. Така че- казвайте си го, показвайте си го, от това по-хубаво няма. Защото дори и без земетресения- утре може да излете от къщи, да ви падне тухла на главата или да ви сгази някой бързак... и край... Това е.
Да,всеки ден трябва не само да казваме ,но и да показваме колко обичаме близките си хора.Толкова е просто!Тогава живота си струва!Хубава статия!
Интересно е какво излиза от нас, когато сме притиснати. Дали е чистосърдечна обич, или страх от загубата, или вина за пропуснатите мигове или ..........пак си слагаме маската и бързо си влизаме в ролята