През нощта, когато старото тухлено блокче се люшкаше, защото "великанът кашля", както казва малкият ми племенник, измежду страха и паниката се промъкна и ... чувство за вина.
Ако сега умра, казах си, не успях да кажа на най-близките си хора колко ги обичам. След края на първия трус опитах да се свържа, свита в леглото, но връзките бяха блокирани.
В безуспешно трескаво набиране минава времето до втория трус. Нищо. Никаква връзка.
Нетът също никакъв го няма в междувремието между първия и втория трус.
Ядосах се. Междувременно погледнах и видях, че батерията на джиесема е на свършване. Включих го и, кой знае защо, се сетих за една история от японското земетресение.
Между развалините бяха открили майка с няколкомесечно бебе. Бебето живо, майката, надвесена над него - мъртва. Жената записала на мобилния си телефон последните думи към най-скъпото си.
Телефонът се зарежда. И през ум не ми минава вече да сляза долу. В този миг джиесемът иззвънява. Сестра ми. Сега ще й кажа колко много я обичам. Вдигам и "Систър, а вие как го усетихте?"
А можеше и изобщо да не се събудиш и телефонът ти да звъни в руините до истиващото ти тяло, докато и последната мъждукаща чертичка батерия се бори да не изгасне съвсем.....
Които ги обичам, те си го знаят.
Аз пък много се развълнувах от кратката Ви статия. Считам, че няма нищо фалшиво или излишно в това, да казваш на лъбимите си хора, че ги обичаш- с повод или без. Всеки има нужда от обич, ежедневно, ежеминутно, липсата на обич стои в основата на всички престъпления и изстъпления, тя е причина хората да стават лоши, в най-общия смисъл на думата. Така че- казвайте си го, показвайте си го, от това по-хубаво няма. Защото дори и без земетресения- утре може да излете от къщи, да ви падне тухла на главата или да ви сгази някой бързак... и край... Това е.
Хубава статия! Аз, макар и индиректно през призмата на глупавото ми чувство за хумор им казах... но ме разбраха и ми отговориха, че е взаимно...За съжаление или пък за радост без сянката на Смъртта животът губи вкуса си...
Да,всеки ден трябва не само да казваме ,но и да показваме колко обичаме близките си хора.Толкова е просто!Тогава живота си струва!Хубава статия!
Интересно е какво излиза от нас, когато сме притиснати. Дали е чистосърдечна обич, или страх от загубата, или вина за пропуснатите мигове или ..........пак си слагаме маската и бързо си влизаме в ролята