Причини за всяка загуба винаги могат да се намерят. Каквото и да си говорим, Зоран Заев беше изправен пред едно херкулесовско изпитание с този референдум, целящ промяна на името на Македония.
Дори само да вземете предвид факта, че в Македония, подобно на България (но доста по-сериозно), се гласува по неактуални избирателни списъци с множество от т.нар. "мъртви души" - фактор, който малко или много наклони везните в едната посока. И все пак не е единственият, който оказа влияние тук. И най-малкото - далеч не най-важният.
Когато нещата опрат до национална гордост, особено в сегашните времена на надигащ се национализъм (на места в неговите все по-крайни форми), всяко нещо има значение.
А на практика македонският премиер поиска от сънародниците си, които повече от десетилетие бяха убеждавани от собствените си управляващи, че са едва ли не най-великият народ на Земята, да гласуват за смяната на името на собствената си държава (та била и тя само на 27 години), за да задоволят желанието на Гърция, която на свой ред да ги пусне в НАТО и до чакалнята за ЕС.
Да, това е една доста изкривена представа по темата, но е и доста популярна сред самите етнически македонци. Защото на практика до настоящите малко над 36% избирателна активност се стигне, след като етническите албанци в страната бяха призовани да подкрепят вота.
Още преди самото допитване социологическите изследвания показваха, че над 66% от етническите македонци (ако въобще можем да говорим за подобно нещо като етнически македонци) са срещу постигнатата спогодба с Гърция.
За мнозина от тях, особено сред по-възрастните хора, подобно нещо се равнява на национално предателство. И тези хора пламенно вярват в това, особено след като тази им вяра бива обилно подхранвана с крайни националистически послания, с натрапване на страх, че останалите балкански държави искат да унижат Македония и да й се присмеят.
И ВМРО-ДПМНЕ, и руски тролове и медии се включиха в кампанията да убеждават, че гласуването само ще донесе срам на страната, ще я лиши от името й и в крайна сметка няма да даде нищо на македонците в замяна.
И мнозина повярваха. Така след една остра кампания, попитани дали искат бъдеще в Обединена Европа и НАТО, 2/3 от македонците предпочетоха да замълчат.
Сега топката пада в полето на Събранието на Македония, което трябва да определи дали държавата да запази името си, или към него да добави едно Северна, с което да реши почти 28-годишния спор с Гърция. А там нещата вече опират до тежки сделки (ако въобще ВМРО-ДПМНЕ решат да преговарят).
И честно казано само сериозен международен натиск е способен да "избабува" такава сделка между управляващите и опозицията.
В тази кампания се видя отново сблъсъкът между желанието за прогрес и реформи, от една страна, и страха от промяната и изолационизма, диктуван от мними обиди на националната гордост. Една кампания между надеждата за бъдеще и здравото вкопчване в миналото. А този рунд го взе миналото.
Както Македония, така и Бълългария, са държави, които в последните години се превръщат в поле на пропагандата, където всеки опит за промяна, реформи и развитие често бива отхвърлян от именно това вкопчване в идеята, че някой иска нещо да ни изменти.
Истината обаче е, че ако хората сами не стигнат до идеята за промяна, винаги ще се намери някой, който да се възползва от ситуацията, представяйки новото като измама и опасност. И винаги ще си седим на едно и също място.
