Като едни своеобразни матросовци, от Съюза на българските художници се хвърлиха да защитават паметника „1300 години България" (или каквото там е не е паднало от него). В това няма нищо нередно, все пак не бива да забравяме, че носещото леко нецензурен прякор произведение на социалистическото изкуство е дело на техен член - скулпторът проф. Валентин Старчев. Творческите съюзи, подобно на мафиотските такива, е съвсем нормално да защитават хората си.
Не бихме се сърдили на СБХ, ако просто бяха казали в отвореното си писмо „така и така, според нас единственият подходящ план за преустройство е този на автора, който е между живите и по закон само той може да си пипа паметника". Даже щяха да имат добър аргумент във втората част на изречението, за първата ми е трудно да кажа.
Само че СБХ не могат с добро. За тях събирането на идеи за бъдещето на недолюбвания паметник до НДК е „нелепа демократичност". Харесва ли ви това словосъчетание? На мен - никак. От него излиза, че има сфери, в които чуждото мнение няма място и важи единствено тежестта на авторитетите. При това не говорим за математика и физика, а за изкуство с всичката му субективност.
Това е мислене от друго време. От години, в които комитети и тричленки са решавали дали си достатъчно верен на партийната линия, за да ти дадат да твориш. Това е онзи исторически период, в който на мястото на войнишкия мемориал се извисява и творението на проф. Старчев. Днес от СБХ питат какво значи референдум, проведен сред 3000 души, но дали навремето някой е питал столичани за „съвременните пластически средства"?
Творческият съюз твърди, че предстои гавра с 13-вековната ни история. Проблемът е, че надали за някого през всичките тези години окултно-комунистическият тотем е символизирал нещо - липсват му мащаба и находчивостта на аналогични монументи от същото време (например този в Шумен), дотолкова му липсва послание, че е трябвало да се напише такова.
СБХ със сигурност го знаят, но за тях въпросът е принципен. Самото наличие на „1300 години България" насред София е доказателство, че „художествено-творческата" каста все още може да се налага над общественото мнение. Загубата на паметника е загуба на статус. Затова и сега се държат с двете ръце за петочлена на проф. Старчев.
Мисля, че беше седмокрил, а съм го чувал и седмоглав - според броя мъже и жени в композицията (мале каква дума казах!). Мама му стара, прав е автора - и за соц. изкуството това чудо пак си изпростяване, ако ще се пази нещо от онова време поне бива да има някаква художествена стойност, това нещо най-много да демонстрира развалата, до която сме си докарали страната.
Интересно, значи когато един български "Пикасо" сътвори един шедьовър, с който става известен по целия свят (мамите в Танзания с негово име на уста приспиват хленчещите си детенца) , а ние - неможещите да оценим гения Му се скъсваме да го критикуваме (фактически без да различаваме произведението на изкуството Му от купищата боклуци наоколо), това се води гавра с историята? Странни "творци" имаме.... То и "професорите" ни такива де....
Тук не говорим просто за скулптура, нито просто за елемент от градската архитектурна среда. Става дума за ПОЛИТИЧЕСКИ СИМВОЛ. И то от по-особен тип: символ на едно минало, от което настоящето все още не се е еманципирало. Поради това съдбата на въпросния монумент следва да се решава изключително на полето на политическата символика; по-точно – според това как самото общество вижда тази символика, и какво място му отрежда в нея. В случая естетическите и урбанистичните съображения са само детайли – както и мнението на автора. Това не е липса на респект към проф. Старчев; просто такава е съдбата на политическото изкуство. Неговият автор не е свободният творец, заставащ зад творбата си, същинският автор е политическата конюнктура, оформила идейното задание. Скулпторът е само изпълнител – ако не е един, ще е друг; формата и творческата интерпретация също не са от особено значение, стига да удовлетворяват определени (далеч не естетически по същност) критерии. Единствената задължителна константа е идейно-политическото послание на поръчителя, всичко друго е заменимо. Монументът пред НДК НЕ ПРЕДИЗВИКВА асоциации с многовековната история на България, това е неоспорим факт. Вместо това той се възприема като символ на партийно дирижирания и идеологически деформиран казионен патриотизъм от соц периода – а днешната му участ може спокойно да се разглежда като индикатор за желанието (или нежеланието) на България да се раздели категорично с комунистическото си минало. Точно както случващото се (или неслучващото се) с паметника с шмайзера показва доколко имаме желание – и доколко намираме за необходимо – да се разделим със статута на зона на руски геополитически контрол. За съжаление, българинът като че ли не бърза да се разделя нито с едното, нито с другото. Наистина е за съжаление, макар че е донякъде обяснимо: колкото по-тежко е настоящето и по-сумрачно – бъдещето, толкова по-светло изглежда миналото... Ако не се е заформила всенародна защита на монумента, то е най-вече защото той така и не беше припознат като символ на иначе добре приеманата идея за подчертаване на древните корени на нацията. Може би причината е в това, че от него лъха на оня показен соц-монументализъм, който се опитваше (аналогично на въздействието на готическата църковна архитектура) да внуши на редовия социалистически труженик как е само дребно винтче в смазващо мощната партийно-държавна машина. Или пък – в малко прекалено елитарната естетика на замисъла. А може би – и във факта, че разполагането му точно на това място се оказа неудачно и остана като кръпка в столичната среда. Кой е виновен за това, че монументът не изпълни очакванията, отдавна вече е без значение. Показателният (и същественият) факт е, че конструкцията – поначало некачествено изградена – беше оставена да се разруши от самосебе си. Точно както стана със соц обществото: никой не се зае да го разруши системно и целенасочено, просто защото никой не беше наясно какво следва да има на негово място. Резултатът е една полуразпаднала се структура, оставена на доизживяване, която не само отдавна не изпълнява първоначалните си функции, а оглозганите остатъци вече са и опасни. По-красноречива символика – здраве му кажи. Имайки предвид всичко това, акцентирането върху правата на автора при решаването на бъдещето на монумента е, меко казано, неуместно – а опитите на СБХ да защитават интересите на колегата си изглеждат като дребнаво бюрократично заяждане. Ако от тази организация искат наистина да вземат конструктивно участие в дебата, много по-полезно би било да излязат със становище как виждат монумента пред НДК именно като политически символ; и пак в този контекст – какво следва да се случи с него така, че поне оттук нататък той (или остатъкът от него) да бъде полезен. Било с трансформирането или разрушаването си. Едно е сигурно: този символ на соца в никакъв случай не бива да бъде възстановяван в първоначалния си вид. Това би било неизмеримо по-вредно за здравето на обществото, отколкото всякакви падащи плочи и стърчащи ръждиви железа.
@Чинчифон: Няма проблем да минем и през Айнщайн, че даже и през Питагоровата теорема. Само че е твърде заобиколно. Категоричната еманципация от соц периода е задължителна. Когато човек си тръгва отнякъде БЕЗ намерение да се връща, нормално е да затвори вратата зад себе си. Дори и символично, жестът е важен. Освен ако не твърдиш, че вратата за връщане трябва да остане отворена, и символите на соца трябва да си стоят, за да напомнят това. В такъв случай имаме съществено несъгласие.
@Чинчифон: Не напразно навсякъде казвам точно „соц“, а не „социалистически“. Това са различни неща: второто е определение, а първото е презрително прозвище. Социализъм са си направили в Швеция, нашето беше някаква андрешковска конструкция, изградена по подобие на порочен чужд модел от овластени тъпанари и селски хитреци. И то в пълен разрез с природните закони и еволюцията, които споменаваш. А най-гадното е, че на твърде много хора им беше комфортно в тази андрешковска конструкция. Точно заради тях символите на соца трябва целенасочено и безкомпромисно да се лишават от символичната си стойност. Не харесвам принципа на махалото, но в този случай е задължително да стигне до обратната крайност – за да се изключи дори подсъзнателното допускане, че е възможна дори само частична реставрация. Няма такъв филм. Съчетанието от нови правила и старо мислене е най-вредното възможно нещо – а понеже правилата със сигурност няма да се върнат към старите, значи старото мислене трябва да отиде зад борда. Логиката е очевидна. А за това от какво какво ставало – от хората става всичко, стига да бъдат поставени в съответните условия. Ако искаш да кажеш, че от нас не зависи нищо и можем единствено да вървим накъдето ни подкара овчаринът – това е точно елемент от старото мислене, което трябва да отиде зад борда.
@Чинчифон: Между Питагоровата теорема и соц мисленето има една съществена разлика: теоремата ПОМАГА, а не пречи. При това винаги е помагала, и никога не е пречила. Затова никой никога няма да я отмени. Освен евентуално Ким Чен Ун, разбира се. Той може.